Хукна по-бързо по коридора. Сенките зад матовото стъкло се задвижиха към светлината и се скупчиха на едно място, оформяйки солидна маса. Амбър стигна входната врата и стъпи на първото стъпало.
Матовото стъкло се пръсна на парченца, когато вампирите изхвърчаха отвътре. Амбър се извъртя, отскочи от стъпалата и побягна. Те се хвърлиха по петите ѝ — кикотеща се, плюеща сбирщина от тела. Тя стигна до улицата и точно тогава една ръка я сграбчи за рамото. Амбър мушна разпятието през рамо, чу писък, ръката я пусна, а тя продължи да бяга. Вече бяха във въздуха — тъмни фигури, които прехвърчаха през нощното небе. Едната се спусна към нея и тя залегна, след което се препъна. Прескочи една ниска ограда и побягна през нечий заден двор. Внезапно плющене на дрехи някъде отгоре и тя почувства как една ръка минава през косата ѝ, изпускайки я съвсем за малко.
Изтича до следващата къща и не забави ход, докато се приближаваше към входната врата. Зад гърба си усети рязко раздвижване на въздуха и тя знаеше, че това е жената на средна възраст — онази с медения глас. Амбър скочи, подпря рамо на вратата, разби я на трески и в крайна сметка се просна на пода. Вдигна се. Вратата висеше на пантите си, но рамката беше празна. Не можеха да влизат вътре без покана.
Тя се обърна и видя човек на стълбите, забеляза как нещо проблясва в тъмното и залегна, точно когато къщата се изпълни с пушечен гръм. След това се надигна, изскубвайки пушката от ръцете на собственика ѝ.
— Какво, по дяволите? — изкрещя.
Собственикът — пълничък човек около четиридесетте, облечен с хлабаво овързан халат върху боксерки и тениска, веднага вдигна ръце.
— Моля ви! — извика. — Не ни наранявайте. Само си отидете! Господи, моля те!
— Няма да ви нараня — сопна се тя.
Той добре я огледа, би трябвало, защото лицето му се изпъна.
— О, Боже… ти си Дяволът…
— Не съм дявол — отвърна тя. — Казвам се Амбър. Няма да ви нараня.
— Моля те — изхлипа той. — Пощади семейството ми.
— Няма да ви нараня, — повтори тя, този път по-високо. — Знаеш какво става, нали? Наясно си с цялата тази лудост?
Той кимна бързо.
— Не… нещата. Тези…
— Хайде. Можеш да го кажеш.
Той преглътна тежко.
— Вампирите.
— Ето на̀ — каза Амбър. — Каскейд Фолс е залят от вампири, нали? Да ти приличам на вампир?
— Приличаш на Дявола.
— Но не и на вампир. И няма да нараня нито теб, нито семейството ти. Виж, не могат да влязат вътре, освен ако не ги поканиш, нали разбираш? Така че си в пълна безопасност.
— Ще ни изядеш ли?
— Не — раздразнено отвърна тя. — Няма да ви ям. Просто правете каквото ви кажа и ще останете живи, ясно?
Той кимна бавно. Очите му вече се движеха, прескачаха към входната врата, докато мисловните му процеси се връщаха към нормалния си ход.
Тя му подаде пушката.
— Ще ти се доверя да не ме застреляш, става ли?
Той се поколеба, после взе оръжието.
— Благодаря.
— Ще се махна при първата удобна възможност — каза тя. — Ако мога, ще отвлека вниманието им и ще ги отведа далеч от теб и семейството ти. Искаш ли съвета ми? Махни се от този град още сутринта.
— Да — разтреперано отвърна той. — Да.
— Ще проверя отзад — каза тя — и ще видя дали не мога да се измъкна оттам. Ако някой се доближи до вратата, стреляй, разбра ли?
Той кимна и тя го потупа по рамото.
— Всичко ще бъде наред с вас — успокои го тя. — Обещавам.
Тя изтича към тъмната кухня и намери задната врата с ключа, забравен в ключалката. Отвори, но не излезе навън. Наведе се, като гледаше нагоре. Никакъв признак за присъствие.
Чу гласове от къщата. Не искаше да плаши жената на човека, но наистина нямаше избор. Върна се в коридора.
Не говореше с жена си. Говореше с вампир, който стоеше точно пред прага на вратата. Пушката се люшкаше в ръката му. От мястото си Амбър виждаше пламтящите очи на вампира.
Домакинът направи крачка назад.
— Моля — каза глухо, — заповядайте.
37
Вампирът на мига се озова върху човека, впил устни във врата му, а останалите вампири се изсипаха през вратата. Те се втурнаха, направо полетяха нагоре по стълбите и се кикотеха в очакване. Виковете на семейството извадиха Амбър от вцепенението ѝ.
Обърна се и побягна.
Градът беше тъмна, изнервяща мъглявина. Тя прескачаше стени и се провираше между храсти. Газеше цветя и залягаше под клони. Тичаше по улици, по ливади, по тротоари. Колкото повече бягаше, толкова по-бързо го правеше. Кислородът, който поемаше, добавяше сила на краката ѝ. Прескочи капака на една кола, без да го докосне и разби ограда, без да усети.