— Майло, цяло семейство загина заради мен снощи.
— Вината не е била твоя.
— Как да не е била? Аз доведох вампирите в къщата им. Трябва да направим нещо. Спряхме Шанкс. Можем да спрем и тях.
— Дейкър Шанкс беше един човек с един номер — отвърна Майло. — Тук не знаем колко вампири има — може да са дузина, може да са стотина, може да са повече от половината град — но дори и един е достатъчен да убие и двама ни, без да се замисли.
— Да направим тогава, каквото прави Имелда — продължи да настоява Амбър. — Да ударим сега — през деня.
— Кого да ударим?
— Йохан Варга — отвърна тя. — Той трябва да спи в момента, нали? Отиваме в къщата, където бях вчера. Ако Глен не е там, ще идем в хотела, ще намерим ковчега на Варга, или каквото там си има, и ще го прободем през сърцето. Нали това върши работа? Да ги пробождаш през сърцето?
— Според теорията на Алтеа — каза Майло.
— Пробождаме Варга и, ако Глен е там, го взимаме с нас. Ако е мъртъв, ще му организираме някакво погребение. Няма просто да го изоставим, Майло. Трябваше да съм с него. Не трябваше да го изпускам от поглед. Още от мига, в който спомена, че чува гласове. Трябваше да осъзная за какво става дума и да го вържа за някой стол или някъде.
— Не си знаела.
— Трябваше да се сетя. И сега съм му длъжница.
Майло я погледна, въздъхна и излезе от стаята. След минута се върна с чук в едната ръка и счупена бейзболна бухалка в другата, а счупеният край беше заострен като кол.
— Това правех снощи, докато чаках хоризонтът да се проясни — каза той. — Това е нашето копие.
— Дали ще свърши работа?
— Би трябвало. За да сме съвсем сигурни, ще минем през църквата и ще го натопим в светената вода. Както и чука. Ще трябва да отидем пеша, без да бързаме. Амбър, сигурна ли си, че искаш да го направим? Ще се озовем в леговището на звяра, а родителите ти също ще стигнат в един момент до там, рано или късно. Това е огромен, безумен риск.
— Знам.
— И няма да размислиш?
— Не мога, Майло.
Той кимна.
— В такъв случай, вземи и разпятието. Ще ни трябва.
Когато стигнаха другия край на града, слънцето вече беше опасно ниско в небето. Тялото на собственика на къщата все още лежеше в дневната, но Глен го нямаше. Амбър беше сигурна, че ще е така. Набързо претърсиха къщата и тръгнаха към хотел Варга. Единствената ѝ позната кола там беше тази на Имелда. Минаха през задния вход. Беше безлюдно, дори Ингрид я нямаше на рецепцията.
— Къде отиваме? — попита Амбър, а шепотът ѝ кънтеше странно в абсолютната тишина.
— В мазето — отвърна Майло.
Откриха солидната врата, която водеше надолу. Стана твърде студено за твърде кратко време, докато се спускаха надолу. Майло беше отпред с кола и чука в ръце, въпреки че Амбър беше на пълен демонски режим зад него. От самия въздух долу ѝ се искаше да се обърне, да избяга с писъци и никога да не се върне назад. Витаеше усещането за нещо лошо, нещо, което ги причакваше зад дългите редици с винени бутилки. Нещо, което се спотайваше.
Стигнаха до друга врата. Майло отдръпна ръка от дръжката ѝ.
— Студена е — прошепна той. Уви ръката си в ръкава и отвори вратата. Слаба светлина осветяваше още едно стълбище.
Страхът обви с пръстите си съзнанието на Амбър и започна да мачка. Пораснаха ѝ дълги нокти, тя оголи зъби, но това не успя да ѝ вдъхне кураж.
Помещението под мазето беше малко и въпреки това малката крушка не успяваше да разсее мрака вътре. Точно под нея, към пода с вериги беше прикована изсъхналата обвивка на труп, поставен с кръстосани крака и с главата надолу. Беше облечен в парцали и имаше дълга коса. Гледката беше стряскаща, но не това плашеше Амбър. Източникът беше друг.
Трупът вдигна очи и Амбър забеляза острите зъби.
Трупът, вампирът, не изглеждаше твърде изненадан да ги види, но веждите му се надигнаха, когато Амбър пристъпи на светло.
— Ха — рече той. Гласът му беше дрезгав. — И какво трябва да си ти? Дяволът? Да не би Дяволът да е дошъл да прободе сърцето ми след толкова много време?
Майло се приближи предпазливо към него, а Амбър се отдръпна.
— Здравей, Кейлъб — каза Майло.
Кейлъб Тълк успя да се усмихне криво.
— Чували сте за мен.
— Чухме какво си сторил със семейство Мастърсън.
Усмивката на Кейлъб се вгорчи. Кожата му приличаше на изсъхнал пергамент и се ронеше при всяка смяна на изражението.