Рейчъл Хокинс
Демонично стъкло
Първа глава
Да имаш урок на открито в средата на май в обикновените училища е нещо прекрасно. Седиш на слънце, четеш някаква поезия, а пролетният ветрец развява косите ти…
В „Хеката“, този интернат за чудовища, урокът на открито включваше да бъда хвърлена в езерото.
Часът по Гонения при магическите същества се провеждаше около едно пенесто езеро близо до училището. Преподавателката, г-жа Вандерлиден или просто Ванди, се обърна към Кал. Той беше училищният градинар и лечител, макар да бе само на деветнайсет. Ванди взе едно въже от ръцете му. Когато погледите ни се срещнаха, той ми кимна едва забележимо, което при него е еквивалент на сърдечен поздрав.
Беше силен и мълчалив.
— Не ме ли чухте, г-це Мерсер? — каза Ванди, докато прехвърляше въжето в ръцете си. — Елате насам.
— Всъщност — започнах и се опитах да звуча спокойно. — Виждате ли това? — Посочих огромната си къдрава коса. — Тъкмо съм си направила прическа, така че е по-добре да не се мокря.
Чух сподавен кикот зад гърба си, а до мен Джена прошепна:
— Добър опит.
Когато дойдох в „Хеката“, бях толкова стресирана от Ванди, че нямаше начин да посмея да й кажа подобно нещо. Но в края на миналия срок ми се случиха много неща. Видях как собствената ми прабаба убива най-големия ми враг, с когото постепенно се сприятелих — Елодия. А момчето, което обичах, ме нападна с нож.
Така че сега бях малко по-отракана.
Ванди обаче не успя да го оцени по достойнство.
— Веднага излез отпред! — извика тя гневно.
Измърморих няколко грижливо подбрани думи, докато си проправях път през тълпата. Когато стигнах до брега, започнах да събувам обувките си, после чорапите и застанах до Ванди, нагазила до глезените в студената вода.
Въжето ожули кожата ми, докато Ванди завързваше най-напред ръцете, а после и краката ми. После се отдръпна и ме огледа доволно.
— А сега, в езерото.
— Ъ-ъ, как точно да вляза?
Притеснявах се, че ще ме накара да вляза с подскоци, докато водата ме залее цялата. Тази мисъл бе толкова унизителна, че веднага я пропъдих.
Кал пристъпи напред, най-вероятно за да ми се притече на помощ.
— Мога да я хвърля от кея, г-жо Вандерлиден.
Или пък не.
— Добре — отвърна тя с леко кимване, сякаш точно това е бил планът й така или иначе.
Изведнъж Кал се наведе и ме вдигна.
Разнесоха се кикот и въздишки. Знаех, че повечето момичета биха дали мило и драго да са на мое място в ръцете на Кал, но въпреки това лицето ми пламна. Не съм сигурна дали това не беше дори по-смущаващо, отколкото да вляза в блатото с подскоци.
— Не си я слушала, нали? — попита ме той тихо, докато се отдалечавахме от тълпата.
— Да.
Точно когато Ванди обясняваше защо някой трябва да влезе в блатото, аз си говорех с Джена за едно момче, което ме нарече „Мерсер“. По този начин се обръщаше към мен Арчър. Казах й, че не трепнах изобщо. Точно както и не сънувах снощи в подробности целувката между мен и Арчър. Само дето в съня ми той нямаше татуировка на гърдите, която да показва, че е един от ордена на Окото. Така че не виждах причина да прекъсваме целувката и…
— Какво правеше? — попита Кал.
В първия момент си помислих, че говори за съня ми, и цялата се изчервих. После се досетих какво ме пита.
— О, ами аз… говорих си с Джена. Нали разбираш, малък разговор като между чудовища.
Мисля, че видях проблясък на усмивка, но той много бързо смени темата:
— Ванди каза, че истинските вещици се спасяват от водата, като се престорят на удавени, а после се освобождават от въжетата с помощта на магическите си сили. Така че от теб се очаква да потънеш, а после да се освободиш.
— Мисля, че тази част с потъването ще я изпълня лесно — промърморих. — За останалото… не съм много сигурна.
— Ще се справиш — каза той. — А ако не излезеш до няколко минути, аз ще те спася.
Нещо потрепна в мен. Не го очаквах. Не бях изпитвала подобно усещане, откакто Арчър изчезна. Най-вероятно нищо не значеше. Слънцето светеше през русата коса на Кал, а лешниковите му очи улавяха отблясъците на водата. Освен това той ме носеше на ръце, сякаш не тежа изобщо. Естествено е да изпитам трепет, когато момче като него ми каже нещо толкова готино.
— Благодаря — отвърнах.
През рамото му виждах майка ми да ни наблюдава от колибата на Кал. Тя реши да остане тук през целия срок, докато чакаме баща ми да дойде, за да ме отведе в Лондон.