Когато самолетът кацна в Лондон, си помислих, че колата ще ни закара до някоя къща в града или може би до главната квартира на Съвета, където баща ми има някаква работа. Но колата пое по натоварените улици, като се отдалечаваше все повече от центъра и суматохата, после се занизаха малки къщички, които ми напомняха на Дикенсов роман. След известно време къщичките отстъпиха място на поляни и зелени хълмове. Видях повече овце, отколкото съм предполагала, че съществуват.
— Значи дойдохме чак в Англия, за да се шляем насред нищото? — попитах и положих глава върху рамото на Джена.
— Точно така — отвърна баща ми.
Кал се усмихна. „Е, разбира се, той би бил много доволен да бъде заточен в някоя британска ферма за цяло лято“, помислих си нацупено, докато в ума ми гледките на Биг Бен, Бъкингамския дворец и Тауър Бридж избледняваха. „Сигурно ще има възможност да лекува един куп английски растения…“
В този момент погледът ми попадна на къща.
Всъщност да го наричам къща е все едно да кажа, че „Мона Лиза“ е картина. Определението бе технически правилно, но не даваше дори и бегла представа за действителния обект.
Тази къща беше най-огромната сграда, която някога съм виждала. Направена от златист камък, топъл на пипане, бе построена в малка долина с изумруденозелена трева, а зад нея се издигаше горист хълм. Тясна ивица вода криволичеше грациозно покрай сградата. Буквално стотици прозорци блещукаха на слънчевата светлина.
Кал възкликна впечатлено.
— Тук ли ще останем? — попитах.
Баща ми се усмихна самодоволно.
— Казах ти, че ще има достатъчно място за всички ни.
Отвърнах на усмивката му. Погледите ни се задържаха така за миг, но аз първа отклоних очи и кимнах по посока на имението.
— Подобни къщи не си ли имат имена?
— В повечето случаи да. Това е абатство Торн.
Нещо в името ми прозвуча познато, но не можех да се сетя какво.
— Значи е било църква?
— Не точно тази сграда. Тя е построена в края на XVI век в земите на тогавашното абатство.
Той превключи в режим „изнасяне на лекция“ и взе да разказва как абатството е било разрушено от Хенри Осми, а земята е била дадена на фамилията Торн.
Но да си призная честно, не слушах много внимателно. Гледах как няколко души се разхождат пред входната врата. Забелязах, че някои от тях имат криле, и се запитах кои ли точно са приятелите на баща ми.
Колата се заклатушка по един каменен мост и спря. Баща ми пръв излезе и ми отвори вратата. Веднага ми се прииска да се бях облякла с нещо по-различно от дънки и тениска.
Пътеката ни поведе към тераса, направена от същия златист камък, от който бе и самата къща. Там стояха четирима възрастни и две тъмнокоси хлапета, които изглеждаха приблизително на моята възраст.
Предполагам, че бяха магически същества. За феята бе очевидно, но можех да усетя магия и в останалите.
Денят беше по-топъл, отколкото очаквах, и усетих как по челото ми се спуска капчица пот. Чакълът хрущеше под краката ми, а в далечината се чуваха птичи песни. Джена се доближи до мен с ръце върху кръвния си камък. Първоначалният й ентусиазъм се беше изпарил.
Баща ми сложи ръка на гърба ми и ме насочи към стълбите.
— Здравейте, това е Софи, моята дъщеря.
Изведнъж усетих нещо да се надига в мен. Някаква магия, но мрачна и могъща. Идваше от двамата тийнейджъри в групата. Те бяха единствените, които не се усмихваха, а момчето, което ми изглеждаше някак странно познато, гледаше право към мен.
Внезапно осъзнах причината и положих всички усилия да не ахна.
Те бяха демони.
Пета глава
Загледах се в демоните, които безмълвно се взираха в мен. Предполагаше се, че с баща ми сме единствените демони, така че как…
Порази ме внезапно ужасяващо прозрение. По дяволите, да не би тези деца да са ми брат и сестра? Да не би баща ми да ме е довлякъл чак дотук, за да разиграваме някаква откачена версия на Брейди Бънч?
— Какво е това? — възкликнах, като имах предвид демоните.
— Това е главната квартира на Съвета.
Чух как зад мен Кал въздъхна, сякаш беше задържал дъха си под напрежение дълго време. Една русокоса жена пристъпи и протегна ръка към мен.
— София, толкова сме развълнувани, че ще бъдеш с нас това лято. Аз съм Лара.
Хванах ръката й, макар почти да не откъсвах очи от демоните. Те си шепнеха нещо един на друг.