— Лара е член на Съвета и моя заместничка, така да се каже — обясни баща ми.
Тя все още не пускаше ръката ми.
— Чувала съм толкова много за теб. И от баща ти, и от Анастасия.
— Г-жа Касноф?
О, Боже! Ако тази жена си е набавяла клюки за Софи Мерсер от нея, много съм изненадана, че ме посреща с ръкостискане, а не с екзорсизъм.
— Лара и Анастасия са сестри — обади се баща ми.
— Аха — отвърнах аз, опитвайки се да смеля информацията. Изведнъж ми хрумна нещо. — Мислех, че главната квартира на Съвета е в Лондон.
Дълбока линия се появи между веждите на Лара.
— Така е, но поради някои непредвидени обстоятелства се наложи да се преместим за лятото.
Сега, след като знаех, че е сестра на г-жа Касноф, лесно виждах и чувах приликата. Запитах се дали демоните не са непредвидените обстоятелства или цялата работа е още по-объркана.
Не бих се изненадала.
— Нали каза, че ще ходим в къщата на твои приятели? Защо не спомена, че ме водиш тук? — прошепнах на баща ми.
— Защото, ако ти бях казал, нямаше да се съгласиш да дойдеш — отвърна той.
С периферното си зрение забелязах как демоните се отделиха от групата и влязоха в къщата. Момичето ми хвърли продължителен поглед, преди да се шмугне вътре.
— Софи, това са членовете на Съвета — каза баща ми, привличайки вниманието ми отново върху групата пред нас.
— Само толкова? — чух Кал да прошепва зад мен и да си призная аз също бях изненадана.
През цялото време съм си мислела, че Съветът е огромна група от магически същества, които носят черни роби или нещо подобно.
Не знам дали защото чу коментара на Кал, или прочете въпросителните ни изражения, но баща ми се впусна в обяснения:
— По принцип Съветът има дванайсет членове, но в момента само петима от нас са в Торн.
— Къде са… — започна Джена, но беше прекъсната от мъжа, който пристъпи напред. Беше по-възрастен от баща ми и бялата му коса светеше, огряна от ярките слънчеви лъчи.
— Аз съм Кристофър — представи се той с плътен и непознат акцент. — За мен е удоволствие да се запознаем, София.
Очите му бяха леденосини, но определено си личеше, че е зооморф. Чувствах го.
Докато се питах дали се превръща в хъски, се обърнах към следващия от групата. Беше висок над два метра и крилете му бяха черни, но погледнати под определен ъгъл, съдържаха всички цветове от зелено през розово до черно.
— Родерик — представи се той и ръката ми потъна в неговата.
Жената се казваше Елизабет. Със сивата си коса и малки, кръгли очила напомняше на нечия мила баба. Но когато стиснах ръката й, тя ме придърпа към себе си и подуши косата ми.
Яко. Поредният върколак.
Баща ми спомена нещо за разговор с тях по-късно и най-после влязохме вътре.
Щом прекрачихме фоайето, Джена ахна. Сигурно и аз бих реагирала така, ако вниманието ми не бе погълнато от запознанствата преди малко и от присъствието на двамата демони.
Изглеждаше, сякаш можеш да го гледаш цяла вечност и пак няма да видиш всичко. В „Хеката“ също беше изумително, но нямаше нищо общо с това. Черно-белият мраморен под бе толкова лъскав, че веднага изпитах облекчение, задето не съм с пола. Бях едва ли не заслепена от златото, което покриваше почти всяка повърхност. И тук имаше вити стълби, но бяха много по-големи и покрити с червен килим, който изглеждаше като разлята кръв.
Таванът бе със стенописи, но не успях да разбера какво изобразяваха. По общия му вид виждах, че е нещо, свързано с насилие и трагедия. Останалите картини наоколо изобразяваха много подобни сцени — мъже със свирепи лица, насочили мечове срещу ридаещи жени, битки, в които очите на конете бяха изпълнени с ужас.
Потръпнах. Дори през юни не е възможно да ти е топло на място като това. А може би настръхнах заради всичката магия, събрана на едно място. Сякаш заклинанията в продължение на петстотин години се бяха пропили наоколо.
— Има статуи — каза Джена. — В коридора.
Две бронзови статуи на жени, покрити с воали, пазеха огромното стълбище, където се бяха струпали няколко души. Те до един носеха черни униформи и имаха почти еднакви изкуствени усмивки на лицата си.
— Какво правят тези? — попита ме Джена.
— Нямам представа — отвърнах със замръзналата на лицето ми усмивка. — Обаче се опасявам, че се отнася за някакъв музикален номер.
— Това е нашата прислуга — обясни баща ми. — Можеш да се обърнеш към тях, ако имаш нужда от нещо. За тях ще е удоволствие да ти помогнат.