— Софи?
Джена седеше на леглото до мен с ококорени очи.
— Какво се е случило? — попитах с дрезгав глас. Стаята беше много по-мрачна, отколкото когато заспивах, и в първия миг си помислих, че съм в „Хеката“.
— Сигурно си имала кошмари, защото викаше. Всъщност направо крещеше.
Е, това вече бе странно. И неловко. Никога не съм имала кошмари, дори и след всичко, което се случи миналия срок. Опитах се да си спомня какво съм сънувала, но главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Помнех единствено, че бягах, че се страхувах от… нещо. Странно, гърлото също ме болеше, все едно съм крещяла. Освен това имах същото предчувствие за съдбовност, както на ферибота, когато напускахме остров Грималкин, а и някакво странно усещане в ноздрите си.
Пушек.
Поех си дълбоко дъх, но дори свежият аромат на чаршафите ми не успя да отстрани натрапчивата миризма на дим.
Опитах се да се усмихна.
— Добре съм. Само някакъв глупав сън.
Джена не изглеждаше особено убедена.
— За какво се отнасяше?
— Не си спомням. Тичах. Имаше пожар или нещо подобно.
Тя отметна розовия си кичур.
— Не звучи чак толкова зле.
— Не беше. Но чувството… — Изведнъж потрепнах, като си спомних онова особено чувство за загуба. — Сякаш бях уплашена, но преди всичко — тъжна. Много повече от тъжна. Съсипана. — Въздъхнах и се облегнах. — Изпитах нещо подобно, когато си тръгвахме от „Хеката“. Някакво суперсилно предчувствие, че никога няма да се върнем там. Поне не и тримата заедно.
Това, което най-много харесвам у Джена, е, че тя не се шокира лесно. Може би това е една от характеристиките на вампирите, а може и да си е била такава още преди да се промени.
Както и да е, тя не се впечатли особено от вероятността да съм се смахнала внезапно. Просто хапеше кутрето си със замислено изражение известно време, а после попита:
— Демоните имат ли способност да виждат бъдещето?
— Откъде мога да знам? Единственият демон, когото съм срещала, е Алис. И единственото, което правеше за разлика от обикновените вещици, беше да пие кръв. А това не е кой знае колко впечатляващо. Нищо лично.
— Спокойно. Е, значи може да питаш баща си. Нали това е смисълът на тази ваканция? Да разбереш какво е да си демон.
Изсумтях раздразнено и Джена бързо смени темата:
— Така, значи си сънувала някакъв пожар и си имала предчувствието, че ще умрем, докато сме в Англия.
— Благодаря ти, Джена, сега се чувствам толкова по-добре.
Тя не ми обърна внимание.
— Може би това не значи нищо. Понякога сънищата са си просто сънища.
— Да — съгласих се аз. — Може би си права.
— А ако това е единственото странно нещо, което се е случило напоследък, тогава защо не… — Тя забеляза изражението ми. — Това не е единственото странно нещо, което се е случило напоследък, нали?
В този момент просто ми се искаше да се плъзна обратно под завивката и да се скрия. Но все пак разказах на Джена за Елодия.
Изглежда, това беше единственото, което бе в състояние да я изненада.
— Тя е гледала в теб? Все едно… все едно те вижда? — Кимнах и Джена веднага взе думата отново: — Какво каза г-жа Касноф?
Аз се размърдах нервно.
— Ами… аз всъщност още не съм й казала.
— Какво? Софи, трябва да й кажеш. Сигурно значи нещо, а предвид това, което стана с Алис… Виж, разбирам, че животът сред хората те е направил крайно недоверчива, но не трябва да имаш повече тайни от г-жа Касноф. Или от мен.
Отново ме обзе познатото чувство на вина. С Джена никога не бяхме говорили за това, но и двете знаехме, че ако бях казала на някого за Алис, Джена никога нямаше да бъде обвинена за атаките срещу Ана и Частън. И, разбира се, Елодия можеше да е още жива.
— Ще й пиша утре. О, чакай малко. Мога да й се обадя, Лара ми даде мобилен телефон.
Джена се въодушеви:
— Наистина ли? Какъв е? Можем да си сваляме музика и… — Тя млъкна и поклати глава. — Не, не се опитвай да ме разсейваш с лъскави технологични дрънкулки, Софи Мерсер. Обещай, че ще й кажеш.
Вдигнах ръката си, както предполагах, че изглежда клетвата на скаутите. Или пък беше нещо от „Стар Трек“.
— Заклевам се тържествено да кажа на г-жа Касноф, че духът на Елодия ме гледаше. Ако не го направя, се заклевам да купя на Джена пони. Пони вампир.