Тя се постара да не избухне в смях, но истината е, че никой не може да устои на пони вампир.
Почувствах се около милион пъти по-добре и двете се засмяхме. Имаше хора, на които можех да се доверя. Хора, които заслужаваха да знаят какво се случва с мен.
Стана ми по-леко на душата и реших, че свърталище на демони или не, абатство Торн не е по-лошо място от което и да било друго, за да обърна страницата, да сменя плочата или каквито и други изрази да съществуват за започване отначало.
Приключих с тайните.
— Гадно е, че си имала такъв кошмар, но се радвам, че си будна. И без това исках да поговорим.
— За?
— Ами… знам ли. Може би за това как баща ти ни доведе в главната квартира на Съвета. — Изражението й някак омекна. — Струва ми се, че нещо в това те изплаши.
— Толкова ли беше очевидно?
— Не, но понеже съм вампир, имам способността да улавям дори и най-фините промени на емоционалната енергия.
Загледах я невярващо, а тя завъртя очи.
— Добре, ти пребледня и изглеждаше, сякаш ще се строполиш. За миг се уплаших да не вземеш да припаднеш. — Изведнъж лицето й се озари. — О, боже! Трябваше да припаднеш и Кал можеше да те хване и да те занесе на ръце по стълбите.
На последната част тя жестикулираше артистично.
— Много повече ми харесва, когато си сърдита и намръщена, Джена.
Тя продължи да се хили самодоволно и да се кълчи около леглото като четиригодишно момиченце, докато не се разсмях.
— Добре, де, признавам, че сцената, в която Кал ме носи на ръце по стълбите, изглежда… приятно.
— Нали? — въздъхна Джена щастливо. — А аз дори не харесвам момчета.
Изсумтях и се наведох да потърся гуменките си под леглото. Знаех, че може би трябваше да й кажа за годежа, но като че ли не бях готова да говоря за това, докато сама не си изясня как точно се чувствам.
— Не е само заради Съвета — казах. — Видя ли онези двамата?
— Да, тъмнокосото момиче и момчето, което приличаше на Арчър.
Изправих се рязко и си ударих главата в рамката на леглото.
— Какво? — попитах, докато масажирах удареното място.
— Ами онова момче. Много прилича на Арчър. Всъщност си помислих, че може би заради това пребледня.
Изправих се и се опитах да си спомня как изглеждаше момчето, без елемента на паника „О, боже, още един демон!“ да замъглява видимостта.
— Да — изрекох най-после. — Може да се каже, че изглежда като него. Висок, с тъмна коса, самодоволен.
Стомахът ми се сви нервно и ми се прииска Джена да не беше споменавала Арчър.
— Както и да е — казах, докато си обувах обувките. — Не това ми направи впечатление. Той е демон. Всъщност и двамата са.
Джена ме гледаше със зяпнала уста.
— Няма начин! Мислех, че ти и баща ти сте единствените в целия свят.
— И аз. Затова пребледнях.
— И какво според теб правят тук?
— Нямам представа.
Замълчахме замислено, а накрая Джена се обади:
— Е, сигурно са някакви некадърни демони. Сигурна съм, че ти и баща ти сте по-кадърни в демонските умения.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Джена, как е възможно да си толкова готина?
— Това е още едно от специалните ми вампирски умения — засмя се тя.
После седна до мен на леглото.
— А сега да тръгваме. Докато ти вземаше епичната си дрямка, аз се поразходих наоколо, но ме достраша да ходя кой знае колко далече сама.
— Достраша те? Нали разбираш, че можеш да си похапнеш от всяко нещо, което се разхожда наоколо?
Джена сви рамене.
— Да, но това не може да ме спаси от загубване. Не искам да се разхождам из тази призрачна къща за вечни времена.
— Абатство Торн не е призрачна къща — възразих. „Хеката“ е. Това място е просто… особено.
— Огромно е — промълви тя с ококорени очи. — Не помниш ли какво каза Лара? Трийсет и една кухни. Само кухни, разбираш ли, Соф?
Усетих колко съм гладна.
— Чудя се в коя ли от тях се приготвя вечерята в момента.
Станахме и тръгнахме по коридора. Имаше няколко светнати лампи, но все пак бе мрачно.
— Не мога да си представя, че в тази огромна къща е живяло само едно семейство — казах.
— Това дори не е била единствената резиденция на фамилията Торн — отвърна Джена, сякаш цитираше някоя книга. — Имали са имение в Лондон, замък в Северна Шотландия и ловна къща в Йоркшир. За съжаление след Втората световна война са загубили почти цялото си имущество и през 1951 година са били принудени да продадат всичко. Останало им е само абатството. То и до днес принадлежи на фамилията Торн.