— О, я виж това — възкликна.
Сбутан в ъгъла, точно под картината с навъсения тип, стоеше малък сандък. Беше покрит с прах и веднага осъзнах защо Джена го нарече странен. Вътре имаше само една книга, но бе заключена в масивен стъклен куб. Върху него бяха изрисувани символи, които преди не бях виждала.
— Опитай се да го отвориш — каза Джена.
Нямаше къде да се хване, така че прокарах пръсти по ръба на стъклото, за да проверя дали не може да бъде отворено.
Веднага отдръпнах ръката си.
— Ох!
— Нали? Това нещо е обвито с адски заклинания.
Определено бяха адски. Пръстите ми горяха. Усещането бе много подобно на това, което изпитах, когато докоснах гърдите на Арчър и там се появи знакът на Окото.
— Каквато и да е тази книга, някой много силно не желае да бъде отваряна.
— Напротив.
Двете с Джена буквално подскочихме.
Баща ми стоеше зад нас с деликатна усмивка на уста. Ръцете му бяха зад гърба.
— Това е гримоарът на семейство Торн. Книга със заклинания.
— Знам какво е гримоар — казах подразнено.
Той продължи, без да ми обръща внимание:
— Той съдържа едни от най-черните магии, известни на магическото общество. Съветът я заключи преди доста години.
— Значи те са били вещици? Имам предвид семейство Торн.
Баща ми прокара пръст по ръба на кутията. Аз потрепнах, но той изобщо не показа да е усетил въздействието на магията.
— Да. Били са тъмни вещици. Много могъщи и много умели в това да крият истинската си самоличност от хората.
— Те са превърнали Алис в демон, нали?
Джена ахна изненадано, но баща ми само ме изгледа замислено, преди да продължи:
— Да. А ти май си много умна, щом толкова бързо навърза фактите.
Той изглеждаше изпълнен е гордост и ме заля вълна на щастие.
— Всъщност Джена ми помогна да се досетя — обясних. — Тя е открила информация за някакви момичета, изпратени тук по време на бомбардировките, а аз си спомних, че г-жа Касноф ми е разказвала, че дамата, която… променила Алис, е носела фамилията Торн. Точно затова сме тук. Исках да видя дали в тази книга няма снимка на Алис.
— Ако ти трябва снимка на прабаба ти от времето й в Торн, аз имам една. Защо не ме попита?
Много ироничен отговор ми дойде наум, но моментално го отпратих. Той имаше право. Беше най-логично да го попитам, вместо да се промъкваме в библиотеката.
За щастие Джена ме спаси от положението:
— Г-н Атертън, Софи е прекарала последните шестнайсет години от живота си сред хора, които са я лъгали за най-различни неща. В „Хеката“ бе много напреднала в това да намира отговорите сама. Не е лесно да изоставиш такъв навик.
Джена може и да беше кльощава блондинка с почти патологична страст към розовото, но бе и вампир и това я правеше много убедителна, когато си го поставеше за цел. А точно в момента ми се искаше да я разцелувам.
Баща ми ни гледаше съсредоточено.
— Г-жа Касноф каза, че двете сте непобедим отбор. Сега разбирам какво е имала предвид. Е, ако нямате какво друго да търсите в библиотеката, мили дами, ще се радвам Софи да ме придружи на една кратка разходка из околностите на имението.
Зачудих се дали баща ми винаги говори като герой от роман на Джейн Остин. Странно ми е да си представя, че суперпрактичната ми майка си е паднала по тип като него. Никога не ми е изглеждала като човек, който ще хлътне по такъв джентълмен. Разбира се, аз също не съм си мислела, че ще си падна по красиво момче, което всъщност е таен агент убиец, така че какво ли разбирам.
— Става тъмно — опитах се да отклоня поканата.
— О, има още време, докато се стъмни съвсем. А гледката навън по това време на денонощието е направо пленителна.
Откакто се запознах с баща си, се научих да чета по очите му, а не да обръщам внимание на тона му. А точно в момента те ми казваха, че ще отида да се разхождам с него, независимо дали искам или не.
— Добре — отвърнах. — Защо не?
— Превъзходно! Нямаш нищо против да останеш за малко сама, нали, Джена?
— Естествено, Г-н Атертън. Аз… ще отида да видя какво прави Кал.
— Отлична идея — отвърна баща ми, а после ми подаде ръка. — Е, тръгваме ли?
Осма глава
Стигнахме до входната врата, минавайки покрай една от прислужниците. Тя почистваше праха от мраморна масичка във фоайето, но вместо да използва четка с пера или почистващ препарат, държеше ръцете си над повърхността. Прахът се завихряше леко нагоре и изчезваше. Изглеждаше ми толкова странно, колкото компютърът или мобилният телефон биха изглеждали навремето. В „Хеката“ никой не употребяваше магия за ежедневни цели. Г-жа Касноф със сигурност не би ни позволила да използваме способностите си, за да чистим прах.