— Опасявам се, че не. Както и да е, мисля, че знаеш остатъка от историята. Вирджиния изпълнила ритуала, но нещо се объркало. Никога няма да узнаем какво се е случило в онази нощ, но резултатът е, че Вирджиния и брат й са намерени мъртви, а Алис се е превърнала в демон.
— В чудовище — прошепнах, спомняйки си за сребристите нокти, които се прокрадваха към врата на Елодия.
Седнах на тревата и подпрях брадичката си с колене. Баща ми въздъхна и след миг седна до мен.
— Ще си изцапаш костюма.
— Имам достатъчно костюми. Знаеш ли, не за пръв път използваш тази дума, за да ни характеризираш. Може ли да знам защо?
Вдигнах вежди изненадано.
— Сериозно ли? Искаш да ти кажа защо „демон“ е равнозначно на чудовище за мен?
— Когато си мислеше, че си обикновена вещица, използваше ли думата „чудовище“, за да се самоопределиш?
— Естествено, че не.
— Нали знаеш, че вещиците, феите, зооморфите и демоните, всички имаме общ произход.
— Какво имаш предвид?
Баща ми откъсна стръкче трева и започна разсеяно да го къса.
— Започнали сме от ангели.
— Знам, че това се отнася за останалите магически същества — казах. — Появили са се от ангелите, които не са взели страна в конфликта между Бог и Луцифер.
Баща ми ме погледна в очите.
— Е, демоните са избрали страна. Грешната, както се оказало.
— И какво от това? Само защото са били ангели, това не ги… не ни прави от добрите.
— Не, но ни прави малко по-сложни от просто чудовища. Например ти не беше особено разочарована да откриеш, че си тъмна вещица, а техните сили са много подобни на нашите. В някакъв смисъл демонът е един много могъщ тъмен вещер.
— Или Хогарот Гнусния.
— Какво?
— Исках да кажа, че… когато Вирджиния призовала този демон да обсеби Алис, това значи ли, че самата Алис, истинската, е загубила душата си и на нейно място се е настанил демонът, който просто се е разхождал в тялото й?
Баща ми внезапно се разсмя:
— О, Боже, не! Ти това ли си мислеше през цялото време?
Скръсти ръце пред гърдите си.
— Ами откъде се предполага да знам? Не бих казала, че някой се е завтекъл със завидно усърдие да отговаря на всичките ми въпроси по „демонология“.
Той спря да се смее и придоби леко стеснителен вид.
— Права си, съжалявам. Не, когато един демон бъде призован, той не е нищо повече от огромна, тъмна… сила. В това се превръща един ангел, заточен в ада. Лишава се от всичко, освен от силата си. Те нямат имена, нито личности, нито дори тела. Не са нищо друго, освен чиста и концентрирана сила.
— Охо!
— Дори не е много правилно да се нарича обсебване. По-правилно би било смесване. Демонът променя всичко в човека, дори неговата ДНК. Това е причината да се предава по наследство, поради което ако бъдем сериозно ранени, не можем да умрем. Нашите сили ни лекуват. — Той кимна към белега на ръката ми. — Освен, разбира се, ако някой не използва демонично стъкло срещу нас. Но като цяло демон, който се е появил в резултат на ритуал за обсебване, запазва личността на човека, който е бил преди това.
— Само дето най-тъмната и най-могъщата магия, която светът познава, започва да тече във вените му — добавих.
— Именно.
Баща ми изглеждаше горд, а аз изведнъж си спомних Алис на сечището през онази нощ, ликуваща.
— Ти успя! — извика тя възторжено точно преди да отсека главата й.
Гърлото ми се сви.
— Щом Алис си е била все още Алис, защо имаше огромни нокти и пиеше кръв?
Баща ми сви рамене и протегна дясната си ръка. Дълги сребристи нокти изскочиха от края на пръстите му, а после изчезнаха също толкова бързо.
— Всяка вещица може да го направи, ако пожелае. Пробвай.
Загледах се в окаяните си нокти, изцапани с ягодов лак от последния път, когато Джена се опитваше да ми прави маникюр.
— Не, благодаря.
— А колкото до… другото, кръвта е много силна магия, много древна. Много вещици са я използвали в миналото. Приятелката ти Джена се храни с кръв. Всъщност точно това е начинът, по който са били създадени вампирите. Преди около хиляда години сборище от вещици е изпълнявало много сложен кръвен ритуал и…
— Алис убиваше хора — прекъснах го аз.