Минаха цели шест месеца, а той все още не идваше.
Майка ми се намръщи и ми се прииска да вдигна палец окуражително, за да й покажа, че всичко е наред. С вързаните си ръце успях единствено да перна Кал по брадичката.
— Извинявай.
— Няма проблем. Сигурно не ти е лесно — майка ти е тук.
— И за двете ни не е лесно. А предполагам и за теб, предвид, че трябваше да й отстъпиш колибата си.
— Не е толкова лошо. Г-жа Касноф ми разреши да инсталирам сърцевидната си вана с джакузи в общежитието.
— Кал? — бях потресена. — Да не би току-що да се пошегува?
— Може би — отвърна той.
Стигнахме до кея. Погледнах водата и се опитах да не потрепна.
— Ще се преструвам, че се давя, но все пак би ли ми дал някой съвет как да не се удавя наистина?
— Не дишай под водата.
— О, сериозно ли? Това много ще ми помогне, благодаря ти.
Кал ме дръпна към себе си и точно преди да ме хвърли във водата, прошепна:
— Късмет.
И после цопнах.
Не мога да кажа какво е първото нещо, което си помислих, като потънах, защото беше дълга поредица от нецензурни думи. Водата бе твърде студена за Джорджия през май и усещах как този хлад се просмуква чак в костите ми. Потънах до дъното и стъпих в калта.
„Добре, Софи, само не се паникьосвай.“
Огледах се и ми се стори, че в мътната вода се вижда нещо като череп, който ми се присмива.
Обзе ме паника. Първият ми импулс бе съвсем човешки и аз се напрегнах, като се опитах да скъсам въжетата около китките и глезените си. Много бързо осъзнах колко е глупаво това, така че пробвах да се успокоя и да се концентрирам върху магическите си сили.
Заповядах на въжетата да се махнат, като си представих как се разкъсват и ме освобождават. Усетих, че леко поддадоха, но не бе достатъчно. Част от проблема беше, че усещах силите си от земята, а в момента не можех да стъпя добре на нея, докато се стараех да не се удавя.
— „Разкъсай се!“ — помислих си отново и си представих въжетата.
Те се размърдаха с усилие, след което най-после се разкъсаха и заплуваха във водата до мен. Ако не полагах такова усилие да задържа дъха си, сигурно щях да въздъхна. Вместо това се опитах да се оттласна от дъното. Издигах се около метър нагоре и после нещо ме връщаше обратно долу.
Погледнах глезените си, едва ли не с очакване да видя някой скелет да ме стиска с кокалестата си ръка, но нямаше нищо такова. Гърдите ме боляха ужасно от усилието да не дишам, а очите ми пареха. Размахвах ръце и крака в опит да изплувам, но сякаш бях завързана там под водата, макар нищо конкретно да не ме задържаше.
Обзе ме истинска паника и черни петна затанцуваха пред очите ми. Трябваше да си поема дъх. Оттласнах се с крака отново, но останах на място. Черните петна ставаха все по-големи и напрежението в гърдите ми бе нетърпимо. Запитах се колко ли време съм тук и дали Кал смята да изпълни обещанието си и да ме спаси скоро.
Изведнъж се озовах над повърхността на водата и едва дишах. Въздухът изпълни болезнено дробовете ми, но още не беше приключило. Продължавах да летя, докато не се озовах изцяло над водата и се приземих на купчина върху кея.
Изтръпнах, понеже лакътят ми се удари в твърдото дърво. Знаех, че полата ми най-вероятно е вдигната нагоре, но сега не можех да се тревожа за това. Просто се наслаждавах, че дишам.
Изправих се и отметнах мократа си коса от лицето, за да мога да виждам. Кал стоеше на няколко крачки от мен.
— Страхотно се справи със спасяването.
Внезапно осъзнах, че Кал не гледа към мен, а някъде по-нагоре.
Проследих погледа му и видях слаб, тъмнокос мъж, който мълчаливо ме наблюдаваше.
Отново ми стана трудно да дишам.
Изправих се на треперещите си крака и побързах да оправя дрехите си.
— Добре ли си? — попита мъжът със загрижено изражение.
Гласът му беше по-мощен, отколкото човек очаква предвид телосложението му и имаше британски акцент.
— Добре съм — отвърнах.
Черните петна се върнаха отново пред очите ми и коленете ми сякаш станаха твърде меки, за да ме удържат. Последното нещо, което видях, преди да се строполя в безсъзнание, беше как баща ми се втурва към мен.
Втора глава
За втори път през последните шест месеца седях в кабинета на г-жа Касноф, увита в одеяло. Първият път беше онази вечер, когато открих, че Арчър е един от хората на Окото — най-жестоките ловци на демони. Този път майка ми бе до мен на дивана и ме прегръщаше силно. Баща ми стоеше до бюрото на г-жа Касноф и държеше папка, препълнена с листове.