Това ме накара да се замисля.
— Но нали тази позиция се предава по наследство? Значи, ако баща ти не бе направил това, ти щеше сега да си председател?
Тя сви елегантно рамене, сякаш тази тема изобщо не е кой знае какво.
— Всъщност щеше да е Анастасия. Тя е по-голямата. Но и двете бяхме съгласни с решението на баща ни и тя реши, че ще бъде най-полезна в Хеката. — Тя се усмихна и стисна ръката ми окуражаващо. — Никоя от нас не е имала възражения. Джеймс е много добър председател, а не се и съмнявам, че ти също ще се справяш добре.
Опитах се да й се усмихна в отговор, но излезе повече като гримаса.
— Щом с г-жа Касноф сте сестри и баща ви също е носел фамилията Касноф, тя защо е г-жа? — попитах. — Така звучи, сякаш е омъжена за някой с тази фамилия.
— Анастасия беше омъжена — отвърна Лара, като ми посочи, че трябва да свием по друг коридор. — Но ние винаги си запазваме името Касноф. Дори съпругът й бе сменил своята фамилия с нейната.
Прииска ми се да науча повече подробности, но вече стигнахме до залата за хранене.
Запитах се дали е възможно да има и една стая в цялата къща, която да не ме остави със зяпнала уста. „Източната зала за хранене“ бе поне три пъти по-голяма от столовата в „Хеката“. Както навсякъде другаде, и тук нямаше и сантиметър от стените, който да не е покрит с някаква украса. Дори столовете бяха тапицирани със златист брокат.
Огромната маса, която би могла да приюти цяла армия, заемаше централно място в залата, затова предположих, че обикновено тук се сервира яденето за всички в къщата. Но вътре беше единствено Кал.
Когато влязохме, той вдигна поглед и кимна едва забележимо.
— Добро утро.
Лара направо грейна срещу него.
— Г-н Калахан! Толкова се радвам да ви видя тази сутрин. Харесва ли ви в абатство Торн?
Кал отпи голяма глътка портокалов сок, преди да отвърне:
— Чудесно е.
Не знам дали е възможно Кал да звучи по-неентусиазиран, но Лара изобщо не обърна внимание или пък не й пукаше, защото продължи със същия весел тон:
— Е, сигурна съм, че вие двамата ще се радвате на възможността да прекарате малко време заедно.
И двамата с Кал я стрелнахме с погледи. Искаше ми се да я накарам да замълчи, но по случайност не притежавах подобна способност. Тя ни хвърли още една заговорническа усмивка.
— Нищо не може да ме направи по-щастлива от годеж между двама наистина влюбени.
Цялата неловкост, която бе изчезнала между нас вчера, се стовари в средата на стаята с мощен плясък.
Хвърлих му бърз поглед, но както винаги Кал имаше безизразен вид. Лицето му дори не трепна. Но забелязах, че ръката му стисна чашата малко по-силно.
— Ние с Кал не сме… нямаме… това не е вярно — казах най-после. — Просто сме приятели.
Тя се намръщи сконфузено.
— О, извинявам се. — После се обърна към Кал и вдигна въпросително вежди: — Просто си помислих, че това е причината, поради която отказа позицията, предложена ти от Съвета.
Той поклати глава и май искаше да каже нещо, но аз го изпреварих:
— Каква позиция в Съвета?
— Никаква — отвърна той.
Лара изсумтя тихо, а после ми обясни:
— След като завърши училище, му предложихме позиция в Съвета като главен телохранител. Поправи ме, ако греша, но не прие ли първоначално работата?
За пръв път виждах Кал в състояние, близко до яд. Разбира се, при него това се изразяваше в леко свиване на вежди.
— Приех, но… — започна той.
— Но когато разбра, че Софи идва в училището, реши да останеш там — завърши Лара с триумфална усмивка.
Изглеждаше точно като триумфалната усмивка, която толкова пъти съм виждала върху лицето на г-жа Касноф.
Бях замръзнала на място, а тя се обърна към мен:
— Г-н Калахан се отказа от възможността да пътува по целия свят със Съвета, за да бъде обикновен градинар на остров Грималкин. Заради теб.
Десета глава
След тази реплика не успях да чуя нищо от това, което Лара каза. Знам само, че спомена нещо за среща и закъсняване и после изчезна, оставяйки ме насаме е Кал.
Той продължи да се храни, а аз се насочих към бюфета. Имаше десетина сребърни блюда, от които се носеше благоуханна пара. Яйца, пържени картофи, бекон и всякакви други неща, които не съм сигурна, че можех да назова. Сърцето ми подскачаше нервно, но се опитвах да не си проличи поне докато пълня чинията си.