Изведнъж осъзнах, че нямам идея къде да седна. На масата спокойно можеха да се поберат поне сто души, така че нямаше нужда да сядам точно до Кал. От друга страна, щеше да изглежда много странно, ако избера място в най-отдалечения край. В крайна сметка седнах срещу него и за известно време се хранехме мълчаливо, всеки забил поглед в собствената си чиния. Звукът от вилиците ни, драскащи по чиниите, отекваше в цялата зала.
Кал се размърда на стола и си помислих, че се кани да си тръгне, без да каже нищо. Но той изведнъж рече:
— Не останах само заради теб.
— Да, разбира се. Много ясно, че не си.
Кракът му неволно докосна моя под масата и най-после вдигнах поглед към него. Беше се навел напред с много напрегнато изражение на лицето.
— Сериозно го казвам. Обичам Грималкин. Харесва ми да съм близо до океана и да работя на открито. Да работя за правителството би значело… — Той въздъхна и вдигна очи към тавана. — Офиси, самолети, костюм с вратовръзка. Това просто не е за мен.
— Кал, всичко е наред — настоях, макар да се изчервих. — Изобщо не съм си и помисляла, че си се размотавал из „Хеката“ заради изгарящата си любов към мен. Но точно това ще кажа на всички момичета, като се върнем в училище — заявих и набодох на вилицата си малко пържени яйца. — Мисля, че „сърцеразбивачка“ ще ми стои добре до досегашната ми репутация на „отмъстителна“.
Той ме погледна, сякаш се канеше да каже нещо, затова побързах да му отнема възможността, макар да се наложи да говоря с пълна уста:
— Е, какво мислиш за абатство Торн?
Кал примига изненадано заради скоростната смяна на темата.
— Това място ме ужасява.
— И мен. А това е много странно, защото в „Хеката“ е сто пъти по-зловещо.
— Да — вдигна рамене той. — Но там си си вкъщи.
— Ти може би. Наистина ли никога не си напускал острова от тринайсетгодишен?
— Да, наистина. Дори и за да отида на сушата.
Поклатих изненадано глава и отчупих парченце от препечената си филийка, за да го намажа с портокалов мармалад.
— Но това е невероятно. И защо?
Той остави вилицата си и заби поглед някъде над рамото ми.
— Не знам. Още в първия миг, в който стъпих на острова, го усетих като свой дом. И никога не съм имал желание да го напускам. Не си ли чувствала по подобен начин някое място?
Замислих се за всички жилища, които сменихме с майка ми през годините. Някои от тях бяха доста симпатични, но никое не бе за постоянно. Не успявах да се привържа особено към нито едно място. За мен значението на думата „дом“ се покриваше от мен, майка ми и купчина куфари.
— Не. Това е един от страничните ефекти на номадския живот. Никога не изпитваш носталгия по дома.
Кал ме изгледа по типичния си замислен начин, а после попита:
— Как мина с баща ти снощи?
— Не особено добре — въздъхнах. — Сигурно съм малко по-стресирана, отколкото трябва, по въпроса с демоничния си произход, а той се скъса да ме убеждава да не се подлагам на Очистването.
— Хм — беше единственият отговор на Кал.
— Нека да позная, и ти се присъединяваш към легионите на тези, които смятат, че не трябва да го правя?
За своя изненада видях как на лицето му се изписва гняв.
— Каза го така, сякаш всички са против само за да го играят гадняри. Но… г-жа Касноф, родителите си, мен… можеш ли да ни обвиниш, че не искаме да умираш!
Имах чувството, че съм стъпила върху плаващи пясъци.
— А ти можеш ли да ме обвиниш, че не искам да бъда демон? Алис убиваше хора, Кал. Същото е направила и дъщеря й. Убила е собствения си съпруг.
Той не реагира на тези думи, така че добавих с малко повече злоба, отколкото е типично за мен:
— Сигурна съм, че не си знаел това, когато си се съгласил да бъдеш сгоден за мен. Изкормването на съпрузи е обичайна семейна черта на рода ми.
Все още нямаше никаква реакция от негова страна и изведнъж почувствах срам.
— Естествено, тогава изобщо не си знаел, че ще получиш булка — демон — добавих с по-мек тон.
Много малко хора бяха наясно какъв точно е баща ми. Винаги съм си мислела, че и Кал го е научил в същата нощ, когато и аз.
Точно затова за мен бе огромна изненада, когато той ме погледна и каза: