— Да — отвърнах, колкото можах по-непринудено. — А вие родени ли сте демони като мен или са ви направили такива?
Вместо тях ми отговори Елизабет, гласът й бе нежен и изпълнен със съчувствие:
— Те не си спомнят нищо, бедните. Когато ги открихме, и двамата бяха в психиатрични клиники. Дори нямаха имена.
— Да, и сме много благодарни на Лиз, че ни спаси — каза Ник, като внимателно произнасяше думите.
Загледах се в него. Очите му бяха зачервени, но не като на демон, а като на човек, който е прекалил с алкохола. Боже мой, кой би започнал да пие рано сутрин и защо?
— Е, харесва ли ти в Торн? — попита ме Ник.
— Страхотно е — отвърнах, но звучах много неубедително.
— Е, все трябва да е по-хубаво от онази дупка, която наричат училище — изсумтя той.
Кал го изгледа навъсено, така че побързах да отвърна:
— „Хеката“ не е толкова зле. Просто си има… собствен стил.
— Нямаше ли нападение на Окото на Бога в „Хеката“ миналата година? — попита Дейзи, като се протегна през мен, за да си вземе мармалад.
В този момент забелязах виолетовия белег по продължение на цялата й ръка. Много приличаше на моя. Спомних си как баща ми спомена, че някой се е опитвал вече да убие Ник и Дейзи. Положих усилие да не се взирам в белега.
— Не, не беше нападение. Имаше един вещер, Арчър Крос. — Изричах името му за пръв път от много време. — Оказа се, че работи за Окото. Но не е наранил никого.
Всички замълчаха и аз искрено се надявах това да е краят на този разговор, но не познах.
— Чух, че се опитал да ти изтръгне сърцето в някакво мазе — каза Ник.
Изведнъж всички зачакаха отговора ми с наострени уши.
— Това не е вярно — отвърнах равнодушно. Усещах погледа на Кал, но не отместих очи от Ник. — Имаше борба, но не е вадил нож.
— Били сте се? — възкликна Родерик. — С ръце?
— Ами… да — отвърнах объркано. — Мисля, че успях също така да го ритна тук-таме, но…
— Родерик има предвид защо не си използвала силите си — поясни Кристофър. — Ти си демон, можеше с лекота да го превърнеш в пара, само ако поискаш.
Устата ми изведнъж пресъхна и започнах леко да заеквам:
— Аз… аз нямам представа как да направя такова нещо.
— Ако се научиш, да знаеш, че повече няма да искам да сме съквартирантки — намеси се Джена в опит за шега. Но ако си е мислела, че това ще смени темата, не беше познала.
Ник се наведе още по-близо към мен.
— А може би слуховете са верни. Може би не си го убила, защото си била влюбена в него.
Единайсета глава
Сърцето ми се качи в гърлото. Бързо оставих вилицата, за да не забележи някой, че ръцете ми треперят. Но събрах смелост да погледна Ник.
— Не, не съм. Но бяхме приятели. Той си имаше гадже, Елодия Парис. Тя беше едно от момичетата, убити от демона в „Хеката“.
Думите ми увиснаха във въздуха за миг, докато с Ник се гледахме. Той пръв наруши мълчанието.
— Е, добре — каза весело. — Радвам се, че изяснихме това. Просто исках да съм сигурен, че гаджето ти няма да цъфне тук с някои от приятелчетата си.
Той се усмихна и осъзнах, че това е едно от най-страшните неща, които съм виждала.
Родерик се закашля.
— Ник, моля те, обръщай внимание на маниерите си. Софи е наша гостенка.
— Просто поддържам разговора, Род — отвърна Ник. — В крайна сметка и двамата със Софи сме се забъркали с Окото на Бога.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— О, просто и мен се опитаха да убият.
Той се облегна на стола и вдигна тениската си, разкривайки страховит виолетов белег, който започваше от корема и стигаше до гърдите.
Настъпи мъртва тишина, а до мен Дейзи потръпна.
— Бях на петнайсет, когато ме намериха. Живеех в дом за сираци в Джорджия, без да знам защо мога да правя неща само с мисълта си. Без да знам нищо за магическия свят.
— Ник не си спомня нищо от живота си, преди да навърши тринайсет — намеси се Дейзи с толкова тих глас, че едва я чух.
Ник кимна в знак на съгласие.
— За известно време бях бездомен, но после социалните служби се погрижиха за мен. Настаниха ме в къщата на Хендриксон — изсумтя той. — Но това завърши много зле за тях. Окото убиха и четиримата от семейството, докато се опитваха да се доберат до мен.