— Звучи ми като добър план — каза той тихо и усетих как по гърба ми преминава тръпка. Предполагам си е проличало, защото се засмя, а после добави: — Ще се видим по-късно, Софи.
Щом излезе, трапезарията отново възвърна нормалните си размери и вече не ми беше тясно.
— Софи, всичко наред ли е? — попита Лара, която бе застанала на прага.
— Да, чудесно е. Просто… нали разбираш? — отвърнах и помахах. — Още се адаптирам.
— Да, има много неща, с които да свикнеш — рече тя съчувствено. — Когато баща ти…
Нямах желание да слушам нищо за баща си, така че я прекъснах, макар да се почувствах малко неудобно от това:
— Всичко е наред. Имам голям опит с привикването към ново място.
А и мисля, че се справям много по-добре, отколкото през първия си ден в „Хеката“. Най-малкото никой не ми се нахвърли, не съм се влюбила в никого, не съм си създала врагове… Е, имаше го Ник, но той бе нищо (засега) в сравнение с Елодия…
Изведнъж си спомних обещанието си към Джена да кажа на г-жа Касноф за призрака на Елодия. Определено нямах желание да й купувам пони вампир. Бих могла да използвам мобилния телефон, който Лара ми даде, но г-жа Касноф е порта, която няма равна на себе си, а и знаех, че ще ми задава хиляди въпроси. Ще има да мънкам и да повтарям „не знам“, а и никак нямах желание да се занимавам с това. Изведнъж си спомних сребристия лаптоп в стаята си.
— Лара, знаеш ли имейла на г-жа Касноф?
— Разбира се: akasnof, маймунка, hekata, точка, edu.
Прекрасно. Може и да се отърва от понито вампир, но сега имам да давам на Джена десет долара заради баса.
Петнайсет минути по-късно седях на компютъра и пишех имейл на г-жа Касноф. Опитах се да прозвучи колкото се може по-обикновено и дори използвах израза „не е кой знае колко важно“. Два пъти. И въпреки това се поколебах, преди да го изпратя. И какво, ако Елодия можеше да ме види и чуе, че не беше „кой знае колко важно“. Не знаех дали ще мога да се справя с още странни неща. Да не говорим, че предчувствието ми се завърна и когато си поех дълбоко дъх в опит да го прогоня, усетих миризма на пушек.
Но все пак обещах на Джена.
Така че го изпратих.
Дванайсета глава
Прекарах остатъка от деня в разглеждане на абатство Торн с Джена и въпреки че кръстосвахме стаите в продължение на часове, не успяхме да разгледаме особено голяма част. Във всяка стая имаше странни съкровища, като например една с пет пълни рицарски брони и една друга, в която имаше само препарирани животни. Казах на Джена, че съм пратила имейла, и й платих десет долара заради баса. Това явно я развесели.
За обяд Дара ни донесе сандвичи в зимната градина, която, както се оказа, бе една огромна слънчева зала, в която се намираше най-голямото пиано, което някога съм виждала, както и поне хиляда папрати и много други растения. Лара ни съобщи, че вече е говорила с баща ми. Той щял да се прибере късно вечерта и е дал разрешение да излезем с Ник и Дейзи.
— Но имайте предвид — допълни, — че трябва да се приберете до полунощ и че имате право да ходите само до селото. Всякакви по-далечни дестинации са абсолютно забранени.
Да, това звучеше точно като нещо, което баща ми би казал.
— А колко далече бихме могли да отидем? — казах на Джена, след като Лара си тръгна. — Та ние сме в средата на нищото.
Е, тази вечер разбрах отговора на този въпрос. Имахме уговорка да се срещнем с Ник и Дейзи на главния вход в осем. Към 19:45 бях в банята и си слагах спирала на миглите. Джена се появи, облечена в тоалет, който можех да опиша само като „Hello Kitty открива готика“.
— Това не е ли малко прекалено за обикновена разходка из селото? — попитах, гледайки розовите й ботуши.
— Няма да ходим до селото — отвърна тя. — Попитах Дейзи. Ще ни водят в Лондон.
Едва не си бръкнах в очите със спиралата.
— Лондон е на час път оттук. Ще крадем кола или какво?
Джена поклати глава.
— Софи, кога ще започнеш да се сещаш, че имаш магически способности? Няма да ходим с кола, ще… всъщност не знам как точно ще стигнем там, но ще бъде с… нали разбираш? — И тя размаха театрално ръце във въздуха. — С магииииия.
— Чудесно — промърморих и започнах да търся в чантичката си гланц за устни.
Стомахът ми се сви от нерви. Ако Дейзи очакваше да правя някакви изключително демонични заклинания… ами, нямаше да стане.