— А защо ще ходим точно в Лондон?
Джена се усмихна заговорнически.
— Там имало някакъв нощен клуб само за магически същества. Дейзи каза, че било много яко.
Хм. Нощен клуб само за магически същества. В ума ми изникна представата за повече кадифе, сух лед и страхотии, отколкото можех да понеса тази вечер.
— Не знам — казах аз. — Това ми звучи като да ни е категорично забранено.
— Да, но ще можем да научим нещо за Дейзи и Ник и…
— Знам. Много е дразнещо, когато си права. Но все пак няма начин Кал да се навие на това — казах аз с надеждата, че така ще сложа край на идеите за подобно приключение.
Джена ме погледна объркано.
— Но Кал няма да идва.
— Какво? А защо не?
Тя вдигна рамене.
— Налага се да се занимава с някакви спешни ботанически истории. Оказало се, че има много повече болни растения, отколкото е предполагал.
— Хм — отвърнах аз и се обърнах пак към огледалото.
— Защо, София Мерсер? Разочарование ли долавям с моите свръхестествени вампирски способности?
— Не, просто… Просто предпочитам да ми го беше казал лично.
— А-ха — каза Джена самодоволно. — И си облякла тази къса блузка и ботуши на висок ток само заради мен, нали?
— Джена, никой не обича досадните вампири.
Като стигнахме долу, забелязахме, че Ник и Дейзи вече ни чакат на входа. Ник ми хвърли навъсен поглед, но не каза нищо.
— Предполагам Джена те е светнала за плановете ни? — ме попита Дейзи тихо.
Сивите й очи бяха очертани с много тъмни сенки и почти светеха.
— Да — отвърнах и се опитах да симулирам въодушевление. — Нямам търпение!
Не се сещах за нищо, което да ми се искаше по-малко, отколкото да прекарам вечерта в нощен клуб, пълен е магически същества и в компанията на двама демони, единият от които видимо неуравновесен.
— Трябва да знаеш, че ако ни изпортиш на баща си, той ще ни изрита — каза Ник и отвори вратата.
— Би било много кофти от моя страна, предвид колко сте дружелюбни с мен — отвърнах.
— Тя има право — смъмри го Дейзи. — Бъди мил.
Той ме изгледа с неуравновесения си поглед.
— Ще се опитам.
Излязохме във влажната нощ. Точно пред вратата започваше пътека, покрита с чакъл, която водеше към жив плет, висок около метър и половина. Губеше се в тъмнината близо до ръба на гората, която обграждаше абатство Торн. Тръгнахме по пътеката право към гората. Джена стисна ръката ми, а сенките ни се простираха пред нас на лунната светлина.
Дейзи си запали цигара и виждах червеникавото пламъче. Ник вървеше пред нея с ръце в джобовете и чувах как двамата си говорят тихо, като крачеха равномерно. Сигурна съм, че чух името си.
— Не са толкова лоши — прошепна Джена. — А и сякаш изобщо нямат нищо против, че съм вампир. Даже казаха, че са срещали доста вампири на това място, на което сега отиваме. Казва се „При Шели“.
— „При Шели“?
— Да, нали се сещаш. Като Мери Шели. Франкенщайн, чудовища… такива неща.
— Колко сладурско.
Стигнахме края на гората и забелязах, че покритата с чакъл пътечка продължава и между дърветата, макар да ставаше по-тясна. Токчетата ми потънаха във влажната почва и скоро останалите от групата бяха далече пред мен.
Пъхнах ръце в джобовете и се запитах дали е възможно някога пак да минавам през гора нощем, без да се сетя за Алис и цялото време, което прекарахме заедно в упражняване на заклинания.
Пътеката свърши точно пред някаква малка каменна сграда. Ник не се виждаше, но Дейзи стоеше на прага.
— Хайде — каза тя и помаха, преди да изчезне вътре.
Последвахме я. Макар че нощта бе топла, камъкът изглеждаше потискащ и влажен. Мухлясалата миризма на нещо старо и запуснато се носеше във въздуха. Дочух плясък на криле и се огледах. Забелязах огромна тъмна птица да излита от дупка на покрива.
— Какво е това място? — попитах.
— Преди е било мелница — отвърна Дейзи и посочи към разрушения покрив. — Отгоре му е паднало дърво по време на някаква силна буря преди около шейсет години.
— Защо не са я съборили? — попита Джена.
Дори в мрака успях да забележа недоверчивия поглед на Дейзи.
— Защото — отвърна тя — тук се намира Итинерисът.
— Това не е някакво грозно латинско чудовище, нали? — попитах и се опитах да вдигна едната си вежда.