— Не мога да си представя да прекарам в това нещо повече време, отколкото ни отне да дойдем дотук — потръпна Джена.
— Пътуванията с Итинерис могат да бъдат много тежки за вампирите — каза Ник.
„Ами тогава може би трябваше да й го кажеш, преди да ни замъкнеш на тази кратка разходка, тъпанар такъв“ — помислих си аз ядосано.
Прииска ми се Кал да беше с нас, и то не само защото би могъл да излекува главоболието ми за две секунди.
— Само много могъщи вещици могат да създават такива портали — обясняваше Дейзи, а аз се опитвах да предотвратя избухването на черепа ми. — Или демони, разбира се — каза тя и си запали поредната цигара, а лицето й за миг се освети от пламъка на запалката.
— А кой е направил портала в Торн? — попита Джена.
— Не знаем — отвърна Ник, а после се ухили зловещо. — Но щом е толкова див, сигурно е направен от демон.
Запитах се дали Алис го е направила, но преди да мога да задам още някой въпрос, Дейзи се обади:
— Колкото и да е забавен този разговор, разполагаме само с няколко часа, така че предпочитам да ги прекараме в „Шели“, а не на улицата. Може ли вече да влизаме?
Положих максимални усилия да не зяпна насреща й. Какво се случи с онова самовглъбено и изтънчено момиче от сутринта?
Повлякохме се по улицата към някаква сграда. Отвън изглеждаше като долнопробен нощен клуб. Над вратата имаше малка табелка с надпис „При Шели“.
Огледах се за някакви страховити чудовища, но не видях такива. Нямаше дори от онези готини панели, които се приплъзват и вътре можеш да си кажеш паролата. Изведнъж осъзнах, че вратата леко трепти.
Дейзи забеляза съсредоточения поглед, с който я наблюдавах.
— Омагьосана е. Само същества от нашето общество могат да я видят. За хората изглежда като един миризлив и пиян бездомник, излегнал се на земята.
Колко хитро. Но тя имаше право. Ако погледна с периферното си зрение, наистина можех да забележа някаква фигура, свлечена до стената, точно където се намираше вратата.
Дейзи застана пред мен и той пак се превърна във врата. Тя почука и вратата се отвори. Усетих задушливата миризма на цигарен дим и оглушителния звук на техномузика. Светлината, която се процеждаше от входа, беше синкава и пулсираше леко.
Ходила съм на нощен клуб само веднъж, в девети клас. Тогава с майка ми живеехме в Чикаго и бях обзета от бунтовнически настроения. Отидох в някаква гнусна черна дупка с момиче на име Синди Люис, която си слагаше твърде дебела очна линия и пушеше много. Основният ми спомен от тази нощ е толкова силна музика, че няма начин да не съм си увредила слуха. Помня и някакво момче, миришещо на пивоварна, което искаше да ми олигави лицето. Така че клубовете не са най-любимите ми места.
Но, от друга страна, „Шели“ нямаше нищо общо с онази опушена дупка в Чикаго.
Е, имаше пушек. И много, много силна музика. Но като изключим това, двете места нямаха нищо общо. В „Шели“ имаше две нива, долното от които бе направено като дансинг. Беше претъпкано и магията, която струеше от всички същества наоколо, бе толкова силна, че настръхнах. Имаше много младежи на нашата възраст, но и всякакви други. В ъгъла седеше странен брадясал тип, който изглеждаше, сякаш е пръв приятел на Мери Шели.
Забелязах върколак да танцува с момиче, което предполагам беше вещица. От устата му течаха лиги и капеха по роклята й. Над тълпата няколко феи се носеха във въздуха, крилете им пляскаха в ритъма на музиката, а светлите им коси приемаха отблясъците на светлините.
В средата на дансинга танцуваше някакъв тип облечен с виолетов кадифен смокинг, заобиколен от група вещици. Изглеждаше ми някак познат и като се обърна към мен, го познах. Лорд Байрон.
Да, точно той. Миналия срок ни преподаваше в „Хеката“ тъкмо преди да започнат нападенията срещу момичетата. Понеже беше вампир, подозренията паднаха и върху него. Но макар името му да бе изчистено, след като истината се разкри, той не пожела да се върне. Не бих могла да го виня.
Замислих се дали да не отида да го поздравя, но точно тогава той ни забеляза. Не съм сигурна, но ми се стори, че ни махна, преди да се отдалечи.
С Джена не бяхме най-блестящите ученички.
— Хайде да си намерим места — каза Ник.
Преместихме се от дансинга на място, което беше по-мрачно и по-слабо населено.
Музиката също като че ли се чуваше малко по-тихо, така че вече нямах чувството, че мозъкът ми изтича през ушите. Дейзи ни поведе към дъното на помещението и се настани на едно кадифено канапе. Ник седна до нея, а с Джена се настанихме на местата точно срещу тях.