„Премести се“ — помислих си отново, този път по-силно.
Имах предвид просто да минат през процепа, сякаш заклинанието ми е топка за боулинг, а те са кегли. Но както обикновено силите ми бяха в повече. Всички като един се блъснаха в стената, само Джена, Дейзи и Ник останаха по местата си.
— Много добре, Софи. — Ник ме потупа по рамото. Той и Дейзи се отдръпнаха от зашеметеното множество и се изнизаха през дупката. Дори Джена ми се усмихна, докато излизаше.
Изходът водеше към улицата, на която бяхме по-рано. Изненадах се колко е студена нощта в сравнение с влагата в клуба и потрепнах, когато потта започна да изсъхва по кожата ми. Ник и Дейзи вече тичаха по улицата към Портала, но аз се обърнах отново към заведението. Джена стоеше до мен.
Няколко души се бяха изправили на крака, но по-голямата част все още лежаха на земята. Една вещица на моята възраст мигаше насреща ми объркано. А зад нея видях група от ловците на Окото, които си проправяха път към нас и изваждаха кинжалите си.
— Джена, бягай с Дейзи и Ник — казах, без да отмествам очи от дупката в стената.
— Софи…
— Тръгвай! — извиках по-остро, отколкото възнамерявах. — Ще ви настигна.
Тя се поколеба за секунда, преди да се обърне и да тръгне след Ник и Дейзи.
Не знаех колко магически сили са ми останали, но се концентрирах максимално и вдигнах ръце срещу мъжете в черно. Не проблесна никаква светлина, но усетих заклинанието за атака — едно от онези, на които ме научи Алис, да нахлува в пръстите ми. Мъжете в черно се строполиха като вкаменени, а миг след това коленете ми удариха паважа. Не бях правила никакви заклинания в продължение на шест месеца и сега изведнъж две силни магии с няколко секунди разстояние. Колко точно глупава мога да съм?
Макар главата ми да беше замаяна от магията и изтощението, се насилих да стана на крака. Трябваше да се добера до останалите, трябваше да успея. Видях ги в далечината, като минаха под една улична лампа. Джена се обърна и спря за миг, като видя колко назад съм все още. Успях да вдигна ръка и да й помахам да продължава. Тя не помръдна, но Ник ми кимна, хвана я за ръката и я поведе нататък. Опитвах се да се изправя и да тръгна след тях. За тичане и дума не можеше да става, но поне вървях, колкото бързо можех, а токчетата ми се пързаляха по влажната улица.
И все пак бях твърде бавна.
Почти стигнах до края на алеята, когато една ръка се плъзна около кръста ми и ме дръпна назад, извън обсега на уличната лампа. Не бях сигурна дали е някой от убийците на Окото или вещер, или пък някой обикновен изнасилван или обирджия, но без съмнение беше мъж. Бе малко по-висок от мен и чувах накъсаното му дишане в ухото си. Нямаше никакъв начин да направя каквото и да било заклинание. Бях прекалено изтощена. Но след като нямах магия, разполагах с цял набор от хватки, научени в часовете при Ванди.
„Техника девет, тъпанар такъв“, помислих си — и замахнах с лакът назад, като в същото време се опитах да забия токчето си в глезена му.
Той с лекота блокира и двете действия, като същевременно заздрави хватката и дори ме повдигна малко над земята, така че не успях да го ритна.
Изведнъж изпаднах в истинска паника. Някой, който може с такава лекота да блокира техниките от магическата самозащита, беше много по-опасен от всеки случаен перверзник. Тъкмо се канех да пробвам техника петнайсет, която включваше да му счупя носа и да му отнема шансовете да има потомство, когато той се наведе над ухото ми и прошепна:
— Дори не си го помисляй, Мерсер!
Петнайсета глава
„Това не може да се случва наистина“ — беше единствената мисъл в главата ми.
Арчър ме остави на земята и отпусна хватката си.
„Сигурно има някаква грешка. Сигурно е някой друг, който се подвизава в Англия и по случайност е наясно с магическата самозащита и ме нарича Мерсер. Защото не е възможно точно в тази нощ, на фона на всичко друго, да се окажа лице в лице с…“
Обърнах се.
Светлината беше много слаба, но без никакво съмнение до мен стоеше Арчър Крос. Изглеждаше много по-груб, отколкото последния път, когато го видях. Долната част от лицето му беше покрита с брада, а и косата му бе по-дълга. Освен това изглеждаше по-възрастен. Уморен. И въпреки това, да го видя отново, беше като ритник в гърдите.
Изпитвах толкова много емоции, че не можех да ги идентифицирам. Страх, определено. Ужас.