Не мислех, че е възможно, но се стегнах още повече.
— Успокой се — промърмори той и извади малка златна монета. — Този е Рафаел. Понеже е един от най-младите ни братя, за щастие е и от най-глупавите. Попита ме защо се бавя и му казах, че изтривам паметта ти, преди да те отпратя.
— Можеш да направиш такова нещо?
Той пусна една лека, самодоволна усмивка.
— Не, но той не знае. Затова стои толкова далеч. Страх го е да не прихване някакви магически бактерии.
Каза го спокойно, но в гласа му имаше горчивина. Може би за хиляден път се запитах как е възможно един вещер да стане член на Окото на Бога и се надявах да имам достатъчно време да го попитам.
Той ми подаде монетата.
— В Лондон ли сте отседнали?
— Не, в абатство Торн. То е…
— Ще те намеря — каза той и затвори пръстите ми около монетата. — Просто носи това със себе си.
— Не — казах аз и го хванах за ръкава. — Арчър, в Торн са всички от Съвета. Да не споменавам баща ми, който е пуснал заповед за екзекуцията ти.
— Има много неща, за които трябва да си поговорим, Мерсер — отвърна той и хвърли поглед към другата страна на улицата. — Ще рискувам.
Поклатих глава, но той вече си тръгваше.
— Избягвай осветените участъци и се омитай оттук по най-бързия начин — каза той. — И, Мерсер, отсега нататък стой настрана от магически нощни клубове, става ли? И тези не са ти приятели.
— Какво искаш да кажеш?
Опитах се отново да го хвана за ръкава, но той побягна. Видях Рафаел. Арчър беше прав, момчето бе много малко. Може би на около четиринайсет.
Стоях плътно до стената, а Арчър сложи ръка на рамото на Рафаел и му каза нещо с весел и приветлив тон. Рафаел поклати глава и продължи да гледа в моята посока. Изведнъж от задния изход на заведението избухна ярка синя светлина и двамата с Арчър хукнаха нататък. Това ми даде възможност да се измъкна незабелязано.
Бях замаяна, а коленете ми се подгъваха, но продължавах да вървя по алеята. Подпрях се с ръка на хлъзгавата стена и положих максимални усилия да не повърна. Нямах представа накъде да продължа. Само се надявах Дейзи, Ник и Джена да са ми оставили някакви знаци, по които да мога да ги проследя.
Но щом стигнах до края на улицата, видях, че тримата ме чакат пред някаква бетонна сграда. Дейзи и Ник отново пушеха, а Джена крачеше нервно напред-назад, кучешките й зъби все още стърчаха, а очите й бяха червени.
Щом ме видя, цялото й лице се озари. Изглеждаше повече като дете, зърнало Дядо Коледа, отколкото като вампир.
Доближих се до тях и Джена се метна на врата ми.
— Бях сигурна, че са те хванали — каза тя с прегракнал глас.
Прегърнах я и буца заседна в гърлото ми. Бях се заклела да няма повече тайни между нас, но просто нямаше как да й кажа за Арчър. Джена беше най-добрата ми приятелка, но имаше неща, които дори тя не би могла да разбере.
— Заради тези скапани ботуши — рекох аз и се засмях нервно. — Не са най-подходящите обувки за тичане.
Джена ме прегърна отново и хвана лицето ми с длани. Очите й вече не бяха червени, но в тях имаше сълзи.
— Толкова съжалявам, Софи. Ако имах представа, че това място ще се окаже толкова опасно за теб…
— Да — добави Дейзи и се доближи до нас. — Нищо подобно не се е случвало никога в „Шели“, заклевам се. Никога не бихме те довели тук, ако знаехме.
Дори Ник се доближи и лицето му беше сбръчкано в гримаса.
— Джеймс ще ни убие, ако научи. Искахме да ти помогнем да разбереш какво е да си демон, а вместо това едва не те натикахме в ръцете на Окото.
И тримата изглеждаха толкова потиснати, толкова изпълнени с вина и съжаление, че направо ми призля.
— Всичко е наред — казах и махнах с ръка. Все едно ловците на демони са едва ли не на всяка крачка и да налетиш на тях е най-нормалното нещо. — Добре съм. А сега нека да се махаме оттук.
Дейзи беше споменала, че втория път не било толкова зле, колкото първия, но или се бе объркала, или бе страшна лъжкиня. Втория път беше много по-неприятно, може би защото бях толкова изтощена. Все пак някак успяхме да се доберем до мелницата и макар да имах чувството, че семейство джуджета каменоделци са се настанили в черепа ми, успях да се заклатушкам по целия път до къщата. За щастие, изглежда, всички вече си бяха легнали, защото на входа бе тъмно и тихо. След като се извиниха шепнешком за пореден път, Дейзи и Ник тръгнаха към своите стаи, а ние с Джена — към нашите.