Джена се спря пред вратата си.
— Соф, наистина съж…
— Джена, ако още веднъж го кажеш, ще ти цапардосам розовата тиква.
Тя се усмихна.
— Добре, добре. Ако още веднъж предложа да ходим на нощен клуб, най-добре ми забий един.
— Непременно.
Едва се довлякох до стаята си. Сложих си пижама и си измих зъбите, а в това време в замаяната ми глава се въртеше за пореден път срещата с Арчър. Преди шест месеца той ми бе извадил нож в мазето на „Хеката“. Тази нощ ме спаси от убийците на Окото. Защо?
Захвърлих дънките си на пода и преди да си легна, бръкнах в предния джоб. Златната монета, която ми даде, все още беше топла. Бе много стара и портретът, отпечатан от едната й страна, бе почти изтъркан, така че дори не можех да кажа дали е на мъж или на жена.
„Запази я — каза той. — Ще те намеря.“
Трябваше да я изхвърля. Трябваше да намеря коя от стотиците стаи в тази къща е спалнята на баща ми, за да му разкажа какво се случи. Трябваше да свърша много неща, но това, което в действителност направих, бе да стисна монетата и да я мушна под възглавницата.
Шестнайсета глава
За щастие тази нощ нямах кошмари и спах непробудно почти до обяд. Сигурно щях да спя и още, ако вратата на стаята ми не се бе отворила.
— Изчезвай, Джена — промърморих аз, без да отварям очи.
— Веднага, ако бях Джена — отвърна плътен глас, който определено не принадлежеше на Джена.
Събитията от предната нощ нахлуха в ума ми и си спомних как Арчър ми каза да задържа монетата, за да може да ме намери, и как я оставих под възглавницата си.
Изправих се толкова бързо, че направо счупих звуковата бариера, но се оказа, че на прага стои Кал, а не Арчър. Отдъхнах си с облекчение, но и с леко разочарование.
— Здравей — казах и се надявах косата ми да не е огромна рошава купчина, макар да бях сигурна, че е, понеже я виждах с периферното си зрение.
— Здравей.
— В стаята ми си.
— Така е.
— Това разрешено ли е?
— Е, нали сме сгодени — каза той безизразно.
Изгледах го и отместих косата от лицето си. Не знаех дали това е шега или не. С Кал никога не можеш да си сигурен.
— Искаш да ме гледаш как спя ли? Защото ако е така, с годежа ни е направо приключено.
Устните на Кал се разтеглиха в нещо, което би могло да е усмивка.
— За всяко нещо ли имаш остроумен отговор?
— Ако е възможно, да. Е, защо си тук?
— За да разбера как мина снощи.
Сърцето ми заблъска болезнено и единственото, за което можех да мисля, беше онази златна монета, прогаряща дупка под възглавницата ми.
— Добре мина. Знаеш как е, село. Жалко, че трябваше да го пропуснеш.
— Да — каза той и потърка челюстта си с ръка. — Беше много странно. Баща ти каза, че има само няколко болни растения, които трябва да погледна, но ставаше така, че веднага щом излекувам едно, следващото започваше да оклюмва. Наложи се да се занимавам с всеки храст в цялата градина. Приключих чак към десет вечерта.
— Това е много странно наистина — казах аз, макар някакво подозрение да започна да се оформя в ума ми.
Едва ли съм единствената, която е осъзнала, че Кал няма да хареса особено идеята за ходене в „Шели“.
— Научи ли нещо за Ник и Дейзи?
А, да. Тази част от мисията ми се оказа пълен провал.
— Не, не точно. Беше много скучна вечер.
Въпреки целия опит, който натрупах в последно време, не ме биваше много в лъжите, а Кал не бе идиот. Той ме гледа няколко секунди, а после каза:
— Баща ти се прибра рано тази сутрин. Убийци на Окото са нападнали някакъв клуб в Лондон тази нощ.
— О-о! — възкликнах аз. — Сигурно е било ужасно.
— Да — отвърна Кал, като продължаваше да ме гледа в очите. — Явно са имали информация, че дъщерята на председателя ще е там заедно с други двама демони и вампир.
Усетих как пребледнявам.
— Гадост. Той бесен ли е?
Кал сви рамене.
— Може да се каже. И аз не съм много възхитен от това.
Отметнах завивката и станах от леглото, като придържах нощницата си.
— Кал, ще ми се наложи да се разправям с ядосания си баща. Моля те, не вкарвай излишен мачовски драматизъм.