— Не — каза той и вдигна глава. — Не, вината е моя. Трябваше да се погрижа за това още щом пристигна.
— С кое?
— Ела с мен. Имаме много работа.
Баща ми разпери ръка, сякаш трябваше да тръгна първа, но аз си останах на мястото. Чувствах се напълно объркана. Когато мама ми беше ядосана, тя просто крещеше и с това приключвахме.
Преглътнах.
— Къде отиваме? Искам и Джена да дойде.
Каквото и да бе намислил баща ми, не исках да се справям с него сама.
Но той се усмихна загадъчно и отвърна:
— Опасявам се, че г-ца Талбът си има компания.
— Какво имаш предвид?
— Научих, че г-ца Талбът и Виктория Станфорд са станали близки по време на престоя й в Савана миналата година. За щастие точно сега г-ца Станфорд получи неколкоседмична ваканция от задълженията си за Съвета. Помислих си, че би се радвала да прекара известно време с Джена.
— Довел си Викс тук?
Той се обърна отново към прозореца и кимна към нещо там.
— Полетът й пристигна късно тази нощ.
Доближих се до него. На ливадата пред входа Джена вървеше ръка за ръка с много бледо и красиво момиче, главите им се докосваха. Викс изглеждаше на шестнайсет, но при положение, че работи за Съвета, предполагам, е малко по-голяма.
Джена се смееше. Гърлото ме стегна от чувство, което донякъде беше радост за Джена, донякъде ревност, че трябва да я споделям, донякъде гняв.
Спомних си изражението на баща ми в първия ден, когато Джена се застъпи за мен и с г-жа Касноф ни нарекоха как?
Непобедим отбор.
— Добър ход — промърморих аз.
Очаквах да отрече, но той каза просто:
— Да, и аз така си помислих. А сега ела.
Хвърлих още един поглед на Викс и Джена, надявайки се да погледне към мен и да й помахам, но тя не се обърна.
Седемнайсета глава
Мислех си, че вече съм започнала да се ориентирам в Тори, но като тръгнах след баща ми по коридора, а после завихме наляво и накрая се качихме по едни стълби, напълно загубих ориентация.
Той най-после спря в един участък, който изглеждаше, сякаш никой не е влизал там от времето на Алис. Мебелите бяха покрити с калъфи, а по портретите на стените се беше натрупал дебел слой прах. Пред нас имаше масивна дъбова врата и щом баща ми натисна дръжката, очаквах едва ли не оттам да изскочи нечия полудяла, отдавна заключена жена.
Но като надникнах, единственият човек, когото видях, бях самата аз. Много пъти аз.
Почти всеки сантиметър от стените беше покрит с огледала. Големи и орнаментирани и изглеждаха като че тежат три пъти повече от мен. Имаше и малки кръгли огледалца, които отразяваха само части от мен. Стари огледала, толкова захабени и изтъркани, че едва се виждаше какво се отразява в тях.
Баща ми отиде да дръпне сивите кадифени завеси, но когато ги докосна, те се откачиха и се строполиха на земята.
— Е, нищо — каза той, оглеждайки купчината. — Това е моята къща все пак. — После вдигна вежди към мен. — Сигурно се чудиш защо те доведох тук?
Пристъпих към центъра на стаята, а сандалите ми пляскаха по мраморния под.
— Предполагам, че тук започва частта с наказанието — отвърнах аз. — Чудя се дали ще трябва да измия всички тези огледала, или да се взирам в отражението си, докато започна да изпитвам вина.
За моя изненада баща ми се усмихна.
— Не, нищо толкова абстрактно. Искам да счупиш едно от огледалата.
— Моля?
Баща ми се облегна на прозореца и повтори:
— Счупи едно огледало, Софи.
— С глава ли? Защото това ми звучи като телесно наказание и майка ми няма да е никак съгласна.
— С магия.
О! Загледах се в множеството огледала и промърморих:
— Мисля, че предпочитам да използвам главата си.
Баща ми не отвърна нищо, така че го погледнах решително:
— Добре, кое да бъде?
Той вдигна рамене:
— Няма значение, избери си едно.
Загледах се в огледалата по стените. По-големите ще са по-лесна мишена, но като се разтрошат, навсякъде ще хвръкнат парченца. По-добре да си избера някое по-трудно за уцелване, но с по-малко щети и болка.
Избрах си едно малко огледало отляво на баща ми. Беше с размерите на длан. Концентрирах всичките си сили и си помислих: „Счупи се!“
Последва оглушителен звук от това, че всички огледала в стаята се пръснаха и блестящи частици се разлетяха наоколо. Изкрещях и вдигнах ръце, но стъклата не ме докоснаха.