Замръзнаха на сантиметри от лицето ми, постояха така за миг, достатъчно дълъг, че да видя хиляди отражения на изпълнените си с ужас очи, а после започнаха бавно да се прибират обратно в празните си рамки. Чу се пукащ звук и огледалата отново си бяха цели.
Обърнах се. Баща ми все още седеше на прозореца, но стискаше ръце, а по лицето му се стичаше пот. Изведнъж отпусна ръце, облегна се назад и въздъхна тежко.
— Съжалявам! — извиках аз. — Казах ти, много съм зле с тези неща. Всеки път, когато се опитвам да направя някаква магия, тя става някак огромна, страшна и избухваща…
Той потърка замислено чело.
— Не, Софи, всичко е наред. Точно това се надявах да се случи.
— Надявал си се да предизвикам масово огледалотресение?
Той се усмихна, но изглеждаше някак напрегнат.
— Не, надявах се да видя точно колко мощна е силата ти. — Очите му грееха и в тях имаше нещо като гордост. — Ти надхвърли очакванията ми.
— О! Е, радвам се, че способността ми да взривявам разни неща те впечатлява, татко.
— Сарказмът ти е…
— Знам, знам. Непривлекателно качество за една млада дама.
Но баща ми се ухили и ми се стори, че изглежда по-млад и някак по-малко като човек, който си глади вратовръзките.
— Всъщност смятах да кажа, че е нещо, което си наследила от мен. Грейс не харесваше саркастичните ми коментари.
— О, наясно съм — отвърнах аз, без да се замисля. — Половината седми клас прекарах наказана вкъщи заради това.
Той изсумтя.
— Мен веднъж ме изхвърли от колата на средата на пътя в Шотландия, защото пуснах много невинна шега относно уменията й да чете пътна карта.
— Сериозно?
— Мхм. Трябваше да вървя пеша цели пет километра, преди да спре и да ме качи обратно.
— М-да, майка ми е страшна.
Засмяхме се.
После баща ми се закашля и отмести поглед встрани.
— Както и да е, силите ти определено са впечатляващи, но ти липсва контрол.
— Да, и на мен така ми се стори.
Той се отмести от прозореца.
— Алис те е учила на заклинания.
Не беше въпрос.
— И там се справях много зле — отвърнах, без да го поглеждам. — Елодия напредваше много по-бързо.
Баща ми ме изгледа изпитателно.
— Кал каза, че си използвала заклинание за преместване, за да убиеш Алис.
— Кал има голяма уста — промърморих аз.
— Направила ли си го?
— Да. Но преместването ми беше за буквално два метра. Не беше особено впечатляващо. Както казах, Елодия го правеше с лекота и много по-бързо от мен.
— Но Елодия е вещица — каза той. — Да управлява силите си за нея е било много по-лесно, отколкото за теб.
— Какво имаш предвид?
— Да сравняваш силите си с тези на Елодия е все едно да сравняваш гейзер с воден пистолет. Твоята магия е много по-мощна, но и… да кажем, трудна за управление. Като се има предвид на какъв емоционален стрес си била подложена в „Хеката“, няма никакво съмнение, че магиите ти са ставали все… как го нарече? Избухващи.
Поклатих глава.
— Магиите ми бяха много зле още преди да попадна в „Хеката“. Не помниш ли учителя, който си загуби паметта? Или цялата драма на бала?
— Същата работа. Магическа мощ, която нямаш идея как да контролираш. И колкото по-потисната те кара да се чувстваш, толкова по-трудно става за теб да добиеш контрол над силите си.
Той се доближи и хвана ръката ми. Точно както с Ник и Дейзи, можех да усетя как силата тече във вените му.
— Прекарах години, в които се чувствах по същия начин, Софи.
— Наистина ли? — едва прошепнах аз.
Той кимна:
— Не бях много по-голям от теб, когато майка ми… — Той не довърши и пръстите му импулсивно стиснаха моите по-силно.
— След смъртта на баща ми — продължи — бих изтръгнал магията от себе си с голи ръце, стига да можех. Също като теб, отказвах да използвам магия, защото тя ме ужасяваше.
— Не се бях замисляла какво е било за теб.
Опитах се да си представя как аз бих се почувствала, ако вместо Алис да убие Елодия, баща ми беше убил мама. Но веднага пропъдих тази мисъл, защото не можех да я понеса.
— И какво промени мнението ти?
Той въздъхна: