Но преди да съм получила мозъчен удар, баща ми се обади:
— Знам, че не ти е удобно да говориш за това, но е много важно да добия ясна представа за случилото се миналия срок.
— О! — въздъхнах аз, надявайки се да не е прозвучало твърде като въздишка на облекчение. — Казах ти. Г-жа Касноф ме накара да напиша показания за Съвета. Всичко е обяснено в документа.
— Прочетох го. Но нито аз, нито останалите членове на Съвета вярват, че в него се казва цялата истина.
Издадох звук, който имах намерение да прозвучи като израз на справедливо възмущение, но се получи нещо като блеене. Най-вероятно защото баща ми имаше право. Това глупаво обяснение изобщо не се доближаваше до цялата истина.
— Връзката ти с Арчър Крос…
— Аз нямам връзка с него — възразих веднага.
— Слушай ме! — извика баща ми и аз веднага млъкнах. Той продължи с по-мек тон: — Видя ли се с Арчър снощи?
В първия миг си помислих да излъжа. Но имаше нещо в начина, по който баща ми ме гледаше, от което разбрах, че вече знае отговора. Ако излъжа, щеше да стане много по-лошо.
— Само за миг — изстрелях набързо, мислейки си, че колкото по-бързо го кажа, толкова по-лесно ще бъде. — Но, татко, той ме защити от останалите. Можеше да ме предаде или да ме убие сам, но не го направи. Мисля, че има нещо странно в това, че е от тях, защото все още използва магия…
Баща ми ме стисна за раменете. Не беше особено силно и не ме разтърси, но нещо в погледа му накара думите ми да застинат в гърлото ми.
— Повече не трябва да се виждате. Казвам това и като твой баща, и като председател на Съвета. Заповядвам ти да избягваш всякакви контакти с Арчър Крос.
Бях наясно с това. Но като го чух, изпитах физическа болка.
— Разбрах — отвърнах и сведох поглед. — Аз съм демон, а той е от убийците на Окото. Ако се съберем, представи си само какви странни семейни събирания ще имаме. Магия и кинжали ще прехвърчат около коледната елха…
Баща ми не се засмя на шегата ми, но не го упреквам. Предполагам, че задъханият начин, по който произнесох думите, уби част от хумора.
— Не е само това — каза той, като пусна раменете ми и отстъпи назад. — Софи, Арчър Крос е може би най-голямата заплаха, с която магическото общество се е сблъсквало.
Загледах го внимателно.
— Добре, знам, че всички изпадат в ужас от Окото, но аз ги видях в действие снощи. Не са чак толкова страшни, а Арчър е един от най-младите.
— Да, но също така е и вещер. В миналото убийците на Окото на Бога използваха елемента на изненада и численото си превъзходство, за да ни преследват. Точно каквото си видяла снощи. Но ако започнат да използват и магия? Ние ще загубим единственото предимство, което имаме. Самата мисъл, че Окото на Бога успя да привлече един от нашите, е ужасяваща за магическото общество. Точно затова Арчър Крос трябва да бъде намерен и обезвреден.
— Искаш да кажеш убит.
— Ако така реши Съветът.
Доближих се до прозореца. Беше изкривен от годините и гледаше към поредната градина. Но тази тук не беше така красива като другите. Фонтанът бе покрит с мъх, а каменната пейка беше напукана.
Баща ми бавно се приближи и застана зад мен. В стъклото видях как ръцете му се насочват към раменете ми, преди да ги усетя.
— Софи, знам колко е трудно да разбереш това, но времената са много опасни за всички нас. Когато пристигна, ме попита защо Съветът се помещава тук вместо в Лондон.
— Лара каза, че имало някакви „непредвидени обстоятелства“ — отвърнах, без да се обръщам.
Очите му срещнаха моите в стъклото, където лицата ни изглеждаха разкривени.
— Да. Непредвидените обстоятелства са, че Окото на Бога изгориха главната ни квартира до основи преди два месеца.
Сега вече се обърнах.
— Какво?
— Тъкмо затова сме само петима от членовете на Съвета в Торн. Останалите загинаха при нападението.
Макар да не ги бях познавала, думите му ми подействаха болезнено като пирони. Не можах да измисля какво друго да кажа.
— Защо никой в „Хеката“ не е чул нищо за това?
Баща ми седна на един от позлатените столове до стената и въздъхна.