— О, Ник, прекрасно! — каза Дейзи и сложи ръка на рамото му.
— Какво? — попита той и млясна звучна целувка по бузата й. — Не са ли по-хубави така?
Без да се замислям, грабнах свободната ръка на Ник. По мократа му бяла тениска и дънките преминаха вълнички и след миг беше облечен с прилепнал плътно по тялото потник и избелени дънки.
— И ти изглеждаш по-добре така.
Не знам дали бе заради нелепия вид на Ник в тези дрехи, или заради лекотата, с която направих магията, без да е съпроводена с каквито и да било експлозии, но се усмихнах. Дейзи избухна в смях, а Ник ме погледна с присвити очи.
— Добре, сега вече си го търсеше.
Той вдигна ръка и изведнъж ми стана много горещо. Погледнах се и установих, че съм облечена в костюма на великденски заек. Щракнах с пръсти и Ник вече носеше скиорски костюм.
Аз се оказах по бикини.
А Ник с виолетова, пухкава бална рокля.
Когато той превърна дрехите ми в костюм на Снежанка, а аз неговите във водолазен костюм, вече бяхме толкова опиянени от магия, че не спирахме да се кикотим.
Накрая приключих с обикновена тениска и три четвърти панталони, а Ник — с обичайните си дрехи.
— Примирие? — попита той и знаех, че не говори само за магическия ни дуел.
— Добре, нека да е примирие — отвърнах и заслоних с ръка очите си от слънцето.
Имаше нещо в Ник, което ме притесняваше, но заради магическото опиянение, в което се намирах, не можех да си спомня какво беше.
Отметнах глава назад и въздъхнах, щом косата докосна раменете ми. Магията препускаше лудо пред мен. Водата във фонтана се плискаше приятно, а слънцето светеше в лицето ми. На този фон заплахата „Окото на Бога“ не ми изглеждаше толкова голяма.
Нечий крак докосна моя и отворих очи, за да видя, че Джена стои до мен. Ник и Дейзи вървяха към къщата прегърнати.
— Отново изглеждаш като себе си — каза Джена с лека усмивка.
Затворих очи.
— Отново се чувствам като себе си.
Известно време поседяхме в приятно мълчание.
— Спомням си последния път, когато те видях щастлива — каза тя.
Отпуснах глава на рамото й:
— Да, денят, в който ти се върна в „Хеката“ беше много щастлив.
— Не, нямам предвид този ден. Тогава бе щастлива да ме видиш, но също така беше много изплашена и тъжна. Мислех си за онзи ден преди бала за Хелоуин. Помниш ли как нападнахме кухнята и ти превърна цялото картофено пюре в мелба. — Тя се засмя. — А цвеклото — в черешово сладко. Боже, имам чувството, че качих поне пет килограма онази вечер.
— Опитвах се да ти повдигна настроението.
Беше се случило точно след нападението над Частън, когато цялото училище обвиняваше Джена за това.
— Знам — каза тя и отпусна главата си върху моята. — И почти успя. Но ти бе в толкова добро настроение онази нощ, направо грееше.
Така беше, защото точно преди нападението над кухнята бях в мазето с Арчър. Един от магическите обекти, които трябваше да сортираме, бяха ръкавици, които имаха склонността да летят като полудели прилепи. Преследвахме ги поне двайсет минути, преди да ги натъпчем в един буркан.
Налагаше се да си помагаме, така че стояхме много близо един до друг, а ръцете ни се докосваха. Още помня колко топъл бе той, притиснат към мен. Толкова се смяхме на цялата история, че бузите ме боляха.
— Ако магията на тези ръкавици ми дава възможност да съм близо до такова красиво момиче, ще взема да ги открадна — каза той и раздвижи вежди нагоре-надолу.
Отново се засмяхме, а Арчър беше просто момчето, което харесвах, и си мислех, че единствената тайна между нас е колко точно го харесвах.
Този път затворих очи, но само за да не се разплача върху рамото на Джена.
— Да — казах най-после. — Беше страхотна вечер.
Двайсета глава
С Джена се разхождахме из градината чак до вечерта. Като се прибрахме в къщата, тя тръгна да търси Викс, а аз реших да се върна в стаята си. Докато се качвах по стълбите, срещнах Лара.
— О, Софи, тъкмо те търсех — каза тя и ми подаде огромна книга. — Баща ти искаше да ти дам това. Каза да прочетеш, колкото можеш повече още тази вечер.
Загледах се в книгата и прочетох заглавието.