„История на демонологията“
— Ами… ъ-ъ, добре, благодаря.
Опитах се да помахам с ръката, в която държах книгата, но тя се оказа прекалено тежка. Като се прибрах в стаята си и я метнах на леглото, матракът изскърца в знак на протест.
Отворих лаптопа и се потопих в интернет, но очите ми просто се движеха по екрана, без нищо да ми влиза в главата. Умът ми бе зает с друго.
Затворих лаптопа и отидох до нощното шкафче. Отворих чекмеджето и се загледах в монетата, но преди да успея да я взема, Джена връхлетя в стаята, влачейки след себе си Викс.
Веднага затворих чекмеджето, надявайки се да не забележат как се разхлопа сърцето ми.
Но вниманието на Джена бе привлечено от книгата на леглото ми.
— Охо, Соф, имаш много тежко четиво за лятото.
— А-ха — отвърнах и отидох да го взема. Беше по-тежко, отколкото си спомнях. — Малко демонично домашно от баща ми.
— Тъкмо отивахме на вечеря, искаш ли да дойдеш? — попита Джена.
Погледнах първо едната, после другата. Бях прекарала сама с Джена целия следобед и вече нямах нищо против да се разделим. А и като ги гледах колко са щастливи и как непрекъснато казват „ние“, неизменно се сещах в какво окаяно положение е моят собствен любовен живот.
— Не, мисля да се позабавлявам тук и да почета.
Джена ме погледна въпросително и вдигна вежда:
— Софи Мерсер, ще откажеш хапването заради домашно?
— Да, запознай се с моята нова, тъпа, британска версия.
Двете се засмяха и след като ме накараха да обещая, че ще се видя с тях утре, излязоха буквално с танцова стъпка. Помислих си, че липсва само една дъга над тях и наоколо да се посипят листенца от рози или нещо подобно.
Уф! Това беше злобно.
Джена напълно заслужава дъга и листенца от рози — напомних си аз, като се тръшнах на леглото и отворих книгата. — След всичко, през което мина, тя си е заслужила вечно щастие. Тогава защо, като я виждам с Викс, ми се иска да се забия в „История на демонологията“.
Погледнах отново към нощното шкафче и въздъхнах. После отворих тежката книга и се насилих да чета.
През следващите два часа правих жалки опити да мина първа глава. Като за книга, която описваше паднали ангели, които, щурайки се насам-натам, предизвиквали масов хаос с мрачните си магически суперсили, беше ужасно скучна и старинният й правопис определено не ме улесняваше в четенето.
Въздъхнах и легнах на възглавницата си. Докато размествах книгата, опитвайки се да я оставя на вдигнатите си колене, от нея изпадна някакъв лист.
С ужас си помислих, че е някоя от страниците, но после забелязах, че е много по-бяла и не мирише на мухъл.
Беше бележка.
Разпознах почерка на баща ми от всички безлични картички с готов текст, които ми е пращал за рождените дни. Винаги бяха розови и бляскави и сега осъзнавам, че сигурно Лара ги е купувала, а той просто се е подписвал отдолу „Баща ти“. Нямаше дори кратко съобщение, нито поне „Честит рожден ден!“
И тази бележка не бе особено сърдечна:
„Бъди готова да обсъдим тази книга и всичко, което си прочела от нея, още утре. Баща ти.“
— Да, баща ми, ще съм готова със сигурност — промърморих и завъртях очи.
Наистина ли е нужно да ми пише бележка, за да ми каже такова нещо? И защо я е сложил около тристотната страница? Ако случайно си е помислил, че ще стигна чак дотам е четенето, значи е голям оптимист.
Въздъхнах и смятах да смачкам бележката, когато изведнъж забелязах, че буквите се раздвижиха. По-скоро потрепнаха.
Разтърках очи, мислейки си, че съм чела твърде дълго, но когато отново погледнах бележката, буквите все още потрепваха. И изведнъж започнаха да се плъзгат надолу. Повечето се плъзнаха към долната част на листа, а останалите се събраха, така че се получи друго съобщение:
В библиотеката, 5 сутринта.
След малко буквите отново се раздвижиха и се получи първоначалното съобщение.
— Криптирано е — промърморих.
За мен нямаше никакво съмнение къде точно в библиотеката иска да се срещнем. Пред гримоара на Вирджиния Торн. Но защо така тайно? Днес през половината ден бяхме заедно. Не можеше ли да ми каже: „Виж, я да вземем да се срещнем при гримоара в безумно ранни зори, какво ще кажеш, а?“
И защо, по дяволите, ще иска да се срещаме там?
Очите така ме боляха, сякаш съм ги търкала с пясък. Имах чувството, че покрай всичко, което се случва тук, като започнем с нощния клуб вчера, минем през Арчър и всичките занимания с баща ми днес, през тази ваканция няма да успея да си почина особено. Огледах великолепната си стая и само за част от секундата ми се прииска да съм в „Хеката“, да седя на собственото си легло и да се смеем с Джена.