Главата ме болеше и едва успях да отворя подутите си очи, когато часовникът звънна. Но въпреки това се почувствах добре, като тръгнах към библиотеката, за да се срещна с баща ми. Да, все още ми беше много болезнено да мисля за Арчър, но знаех, че съм постъпила правилно. Не предадох баща си, Джена и въобще магическото общество и не ги поставих след собствените си желания. И ако с това не показах лидерски способности, не знам с кое бих могла. Бях много горда със себе си.
За съжаление баща ми не се чувстваше по същия начин.
— Казах пет — изсъска той, щом се показах зад ъгъла. — Сега е пет и петнайсет.
И той изглеждаше като да не е спал много през тази нощ. Костюмът му не бе точно измачкан, но не беше безупречен, както обикновено. Също така не бе избръснат, което ме стресна почти толкова, колкото и напрежението в погледа му.
Примигах изненадано срещу него.
— Извинявам се — започнах да казвам аз, но той ме прекъсна:
— Говори по-тихо.
— Защо? — прошепнах отново.
Стояхме от едната страна на шкафа, в който се намираше гримоарът на Вирджиния Торн, все така зловещ, както и първия път, когато го видях.
— Какво ще правим тук?
Баща ми се огледа, сякаш някой може да ни подслушва, и прошепна:
— Ще отворим шкафа и ще извадим гримоара.
Не бях изненадана, а по-скоро ужасена.
— Не може да бъде — казах. — Това нещо е прокълнато и ще ни прати в ада, може би дори в буквалния смисъл.
Баща ми затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се контролира, за да не закрещи.
— Софи — каза той бавно. — Не мога да го направя сам. Магията в този сандък е твърде силна дори за мен. Но ако и двамата се опитаме… мисля, че ще успеем.
— Но защо? Нали ти каза, че този гримоар съдържа най-древните черни магии в света? За какво ти трябва?
Той отново си пое дълбоко дъх.
— По академични причини.
Усетих как ме обзема гняв и магията започна да се надига в мен.
— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината.
— Това е нещо изключително опасно и мисля, че за теб е по-добре да знаеш колкото се може по-малко. Ако… ако ни хванат, ще можеш честно да кажеш, че нищо не знаеш.
— Не — отсякох аз и поклатих глава. — Писнало ми е хората да ме лъжат и да не ми казват всичко! Вчера каза, че е време да навляза в „семейните дела“, и аз се отказах от Ар… от много неща заради теб и заради Съвета. Така че кажи ми какво става.
Беше ред на баща ми да изглежда изненадан. В първия момент си помислих, че се кани да се откаже от цялата работа. Но после кимна.
— Добре, така е честно. Казвал съм ти, че Съветът се е опитвал да възроди демон в продължение на стотици години, преди Вирджиния най-после да намери тази книга. След Алис Съветът е бил единодушен, че книгата е твърде опасна, и решили да я заключат в този сандък. Оттогава никой не е можел да извърши ритуала. Но сега…
— Ник и Дейзи — промърморих аз.
— Именно.
— И какво? Смяташ, че някой е извадил книгата и е превърнал Ник и Дейзи в демони?
Баща ми прекара ръка през косата си и за пръв път видях, че тя трепери.
— Не, не е това. Сандъкът е почти невъзможно да бъде отворен. Просто искам да видя самия ритуал — какво се изисква, за да бъде извършен. Ако разбера какво точно е направено на Ник и Дейзи, може би ще успея да се досетя кой го е направил. И защо.
Звучеше ми достатъчно логично, но да си кажа честно, все още умирах от страх. Да отворя книгата, която съдържа най-черните магии в целия свят, няма как да ми изглежда нещо хубаво, нали? Но не го казах на баща ми.
— А как ще го отворим, щом е толкова невъобразимо трудно?
— Със сила — каза той и потупа с ръка сандъка. — Иначе трябва да се съберат всички дванайсет членове на Съвета, за да може да бъде отворен по друг начин.
— Добре, но тъй като сме само двама и само единият от нас е член на Съвета…
— Не — поклати глава той. — На практика и двамата сме членове на Съвета. Ти се водиш наследник, ерго.
— Не е ли твърде рано сутрин, за да използваш подобни думи? А дори и да съм член на Съвета, сме с около десет души назад.
— Да, затова тук идва моментът със силата. Ако съюзим силите и кръвта си, би трябвало да стане.