— Каква кръв?
Баща ми погледна мрачно и извади малък сребърен кинжал.
— Нали ти казах, че кръвната магия е много силна и древна. А сега ми подай ръката си, защото нямаме много време.
Навън започна да просветлява и скоро щеше да се съмне. Знаех, че повечето обитатели на къщата ще се събудят всеки момент.
Също така знаех, че никак, ама никак не искам да подавам ръката си.
— Заради това се занимава с мен вчера, нали? — попитах аз с едва доловим глас. — Искаше да се увериш, че ще успея да го направя, без да взривя библиотеката на парчета.
Нещо премина по лицето на баща ми и се надявах да е вина.
— Това не бе единствената причина, Софи — отвърна той.
— Добре, но моля те, не забравяй, че все пак счупих доста огледала вчера. Не е ли по-добре да почакаме, докато натрупам повече опит?
Баща ми поклати глава.
— Снощи е имало нападение на Окото в Жеводан.
Отне ми няколко секунди да си припомня, че това беше училището за зооморфи във Франция.
— Времето вече е лукс, който не можем да си позволим — каза той.
После с бързо движение прокара острието по дланта на лявата си ръка. Аз ахнах, а той постави порязаната си ръка върху сандъка. Кръвта му капеше по руните, гравирани върху стъклото. Като ги изпълни, те засветиха в златист блясък. Стори ми се, че книгата потрепна в стъкления си сандък.
Очаквах новопоявилата се в мен способност да предчувствам нещата да се включи сега с пояснение какво, по дяволите, става. Но не усещах нищо. Е, леко ми призляваше, но май по-скоро беше заради кръвта, отколкото заради надвиснала заплаха.
— Софи — каза баща ми с кинжала в ръка. — Моля те.
Протегнах ръката си, преди да имам време да се замисля.
Дланта ми беше белязана от демоничното стъкло. Болката бе остра и бърза, но не толкова силна, колкото очаквах. Следвайки указанията на баща си, сложих ръка върху сандъка, макар да потрепнах, като си спомних колко се опарих предишния път.
Но сега не беше горещ. Усетих магията, която го обгръщаше, и как силите ми се надигат в отговор.
— А сега какво? — прошепнах, без да мога да отместя поглед от собствената си кръв, изпълваща руните.
Изведнъж златистата светлина стана по-ярка.
— Направи това, което упражнявахме вчера — каза баща ми с равен глас. — Представи си някакъв човешки спомен, емоция.
Изведнъж в главата ми нахлу образът за Арчър, седнал на прозореца в изоставената мелница. Обзе ме силен копнеж. Почти в същия момент десетина книги изхвърчаха от най-близката лавица и страниците им се разпиляха наоколо.
— Мисли за нещо друго! — изсъска баща ми с паникьосан поглед.
— С-съжалявам, съжалявам — започнах да заеквам и заклатих глава, сякаш това щеше да ми помогне да изтрия спомена за Арчър.
„Мисли спокойно за нещо щастливо — казах си наум. — Мама. Онзи път, когато отиде на лунапарк, беше на осем години и тя ти даде да се возиш на виенското колело отново и отново. Смях. Блещукането на светлинките, миризмата на понички.“
Сърцебиенето ми се забави и усетих как силите ми се подготвят.
— Много по-добре — каза баща ми и въздъхна с облекчение. — А сега се концентрирай върху сандъка и му кажи да се отвори.
Поех си дълбоко дъх и го направих. Ръката ми бе станала хладна и имах неприятното чувство, че сандъкът някак пие кръвта ми. Коленете ми омекнаха при тази мисъл и бързо примигах с очи, за да пропъдя сивата мъгла, която сякаш се канеше да ме погълне. Успявала съм да се телепортирам и да накарам предмети да се появяват от нищото. Дори бях летяла, за бога. Няма сега да взема да припадна заради някаква глупава стъклена кутия!
Въпреки това никога не съм се чувствала толкова зле, дори когато направих онези трудни заклинания, които изброих по-горе. Сега магията не ме заливаше, а сякаш се процеждаше. И макар зъбите ми да тракаха, сякаш замръзвах, всъщност се потях.
Пръстите ми бяха вкочанени, а ръката ми бе вече напълно побеляла, но продължавах да я притискам към стъклото. Но освен че окървавените руни светеха, нищо друго не се случваше.
До мен баща ми изглеждаше не по-малко изцеден, от мен.
— Има и нещо друго, не е само сандъкът — каза той и плъзна ръка по окървавеното стъкло. Гласът му беше дрезгав. — Книгата също се съпротивлява.
Сивата мъгла, която ме обгръщаше, ставаше все по-плътна.