— Ще го почувстваш.
Преглътнах, което не беше много лесно, тъй като устата ми бе пресъхнала внезапно.
— Добре.
Затворих очи и усетих как магията започва да се издига. Дотук добре. Замислих се за тези петънца по листата на цветето, като през цялото време си представях лицето на мама. „О, здравей“ — помислих си аз толкова концентрирано, че дори не го казах гласно. Цветето потрепна в ръката ми, но щом отворих очи, то изглеждаше все така повехнало.
Затворих очи и отново си поех дъх. Баща ми все това повтаряше, че трябва да правя. Нищо чудно, че хората така лесно успяват да ни наритат задниците. Ако всеки път, когато трябва да направя някое сериозно заклинание, се налага така да се концентрирам, да дишам дълбоко, да се отпускам, да си представям разни работи… това не е най-ефективната бойна стратегия срещу заплаха като Окото.
Не трябваше да се замислям за Окото. В момента, в който това име се прокрадна в ума ми, целият ми контрол се пръсна.
Също и саксията.
Черната пръст се посипа в краката ми, а цветето отхвръкна надалеч. Мога да се закълна, че ме гледаше укорително.
— Уф — изстенах аз, когато Кал бързо дръпна остатъците от саксията от ръцете ми. — Извинявай, но те предупредих, че съм истински разрушител.
— Не се тревожи — каза той, макар да обви внимателно ръце около цветето. — Почти се справи.
Той се загледа надолу, може би за да прецени щетите.
— Охо! — възкликна изненадан.
Избързах изцапаните си с пръст ръце в дънките.
— Толкова ли е зле?
— Не, напротив, виж.
Той доближи цветето към мен. То си изглеждаше все така оклюмало, но зад него имаше две други, по-малки цветя. Бяха много жизнени и без никакви петна.
— Уха! Аз ли го направих?
— Явно — кимна Кал. — Толкова за разрушаването.
Усмихнах се печално.
— Е, независимо че има две нови и свежи цветя, аз все пак счупих саксията и изтормозих старата теменужка.
— Може би — кимна той.
После замълча и си помислих, че каквото и да смята да каже, ще е нещо много важно. Дори имаше вероятност да използва изречения с повече от пет думи.
— А може би магията ти не е чак толкова разрушителна в крайна сметка. Дъждът, онова с леглото, сега и цветята. Може би по-скоро създаваш твърде големи неща, а не разрушаваш.
Когато най-после възвърнах гласа си, отвърнах:
— Кал, това е може би най-милото нещо, което някой ми е казвал, откакто дойдохме тук.
Той въртеше между пръстите си един от оголените корени на цветето и не ме погледна.
— Вярно е — каза най-после и ми отправи една от онези типични усмивки, които започвах да харесвам. — Също така е вярно, че ще трябва да търся нова саксия за тази хубавица тук. Е, ще се видим на вечеря.
— Чудесно. Можем да изберем цветовете.
— Какво?
— За сватбата. Аз си мисля за прасковено и мента. Предполагам ще са голям хит следващата пролет.
Кал се разсмя на глас. За пръв път го виждах да се смее така.
— Звучи ми като план, Софи. До скоро.
— До скоро — извиках след него, но ме обзе тъга.
Арчър винаги ми казваше „До скоро, Мерсер“, когато се разделяхме след работата в мазето. Повече не съм чувала да го казва.
Много е гадно някой да ти липсва така. Мислиш, че си приел той вече да не е част от живота ти, че си го преодолял, че всичко е свършило и изведнъж — бам! Случва се нещо дребно, което ти напомня за него, и имаш чувството, че отново си го загубил току-що.
Спомних си го, седнал на прозореца в старата мелница, как ме чакаше. Какво ли толкова важно е искал да ми каже, че да рискува живота си за това?
Стиснах едно счупено парче от керамичната саксия с такава сила, че едва не ми потече кръв.
— Няма значение — промърморих.
Всичко, свързано с Арчър, вече беше минало. А и като се замисля, май имам по-сериозни проблеми от нещастна любов.
Двайсет и трета глава
Кабинетът на баща ми беше една от най-малките стаи в Торн. Всъщност вътре бе много хубаво. Имаше бюро от черешово дърво, завесите бяха с цвят на слонова кост, кожени столове и яки лавици е книги. Имаше и приятна гледка към реката.
Когато отворих вратата, баща ми седеше на бюрото си и правеше това, което всички британци правят, когато са уплашени — пиеше чай. Облегнах се на рамката на вратата.