— Имах предвид с магия — обясни тя.
О, вярно.
— Ами, предвид как ми се получават нещата напоследък, просто не ми се искаше да рискувам.
Тя кимна съчувствено.
— О, разбирам. Особено след случката с леглото.
Случката с леглото се разигра преди около два месеца.
Искаше ми се да преместя леглото си и реших да използвам магия за целта. Но вместо да се плъзне няколко крачки по-напред, леглото направо излетя през прозореца, отнасяйки със себе си голяма част от стената. Г-жа Касноф не го сметна за забавно.
Особено като се има предвид, че случката с леглото дойде веднага след инцидента с чипса. Джена реши, че й се яде чипс, и аз се опитах да материализирам една порция, но стана така, че наводних целия етаж с картофки. Още има следи от сирене в коридора. А преди това се случи онова с лосиона. Колкото по-малко разказвам за това, толкова по-добре. Да не говорим, че след случката с Алис и Елодия магическите ми способности почти изчезнаха. И в резултат на това съвсем спрях да ги използвам.
Казах „чао“ на Тейлър и продължих към стаята си. Още няколко съученички ме поздравиха или коментираха близката ми среща с езерото. Все още бях неподготвена за тази нова известност. В началото си мислех, че понеже съм демон, всички се стремят да са мили с мен, защото се страхуват да не ги изям. Но според Джена, която беше шампион по подслушване, всички все още смятали, че съм супермощна тъмна вещица. Г-жа Касноф положи много усилия да прикрие подробностите за смъртта на Елодия, което значи, че се носеха много слухове по темата. Най-много привърженици имаше теорията, че Арчър се е промъкнал отново на острова и двете с Елодия сме се опитали да се преборим с него, използвайки магическите си сили докрай, което е довело до смъртта й.
За съжаление истината беше много по-сложна. И по-тъжна.
Почти бях стигнала до нашата врата, когато с периферното си зрение засякох някакво движение. В „Хеката“ имаше много духове, така че всички бяхме свикнали по някой и друг да се появява ей така от нищото. Но щом забелязах кой е духът, замръзнах на място.
Дори и като дух, Елодия все още беше красива. Червената й коса се спускаше на вълни около лицето й, а кожата й бе прозрачна. Много е несправедливо, че трябва да прекара цяла вечност, облечена само с училищната си униформа, но тя беше в състояние да накара дори тази дреха да изглежда секси.
В момента правеше това, с което, изглежда, всички духове се занимават — витаеше наоколо с объркано изражение. Духовете всъщност не са част от нашия свят, но не са и в отвъдния, така че са просто… заклещени.
Често срещам духа на Елодия и винаги, когато го видя, ме обзема тъга. Смъртта й беше по нейна вина. Тя и сборището й бяха възкресили демон с надеждата да го подчинят и да използват силите му. Дори са пожертвали живота на Холи за целта. Но въпреки това Елодия все пак ми предаде последните си магически сили. Без тях никога нямаше да съм в състояние да убия Алис.
И така, Елодия се носеше покрай мен с търсещ поглед и крака, които не докосваха земята.
Изглеждаше странно, че някой, толкова жизнен като нея, може да се превърне в такъв блед и тъжен дух, който вечно да витае около мястото, на което е загинал.
— Иска ми се да можеше да отидеш там, където би трябвало да са мъртвите — прошепнах.
Духът спря, обърна се и се загледа в мен.
Сърцето ми заседна в гърлото.
Това беше невъзможно. Духовете не могат да ни виждат или чуват. Точно затова трябваше да се досетя, че Алис не е дух, за какъвто се представяше. Но сега Елодия гледаше право в мен, а изражението й вече не бе блуждаещо, а изразяваше досада, примесена с презрение.
Начинът, по който винаги ме гледаше приживе.
— Елодия? — едва прошепнах, но в пълната тишина думите ми прозвучаха оглушително.
Тя продължи да ме гледа, но не отвърна нищо.
— Можеш ли да ме чуеш? — попитах малко по-силно този път.
Отново мълчание. И тогава за моя изненада тя кимна леко.
— Соф?
Вратата на стаята ми се отвори и отвътре се показа Джена.
— С кого говориш?
Погледнах отново към Елодия, но тя беше изчезнала.
— С никого — отвърнах, като се опитах да не звуча раздразнено.
Джена не бе виновна, че ме прекъсна точно насред разговора с дух, който изобщо не би трябвало да може да комуникира.
— Къде беше? — попита Джена, щом се тръшнах на леглото си. — Притеснявах се за теб.