— Имах много дълъг следобед — отвърнах, преди да започна разказа си за случилото се в кабинета на Касноф.
За разлика от Кал Джена имаше много въпроси и разговорът ни се проточи. Пропуснах да спомена каквото и да било за годежа ми с Кал. Джена и без това му беше голяма почитателка. Не исках да й давам още поводи да ме агитира.
Когато приключих с разказването, бях толкова уморена, че нямах сили дори да сляза за вечеря, а обикновено това бе любимото ми време от деня.
— Англия — въздъхна Джена. — Колко ли ще е яко?
Закрих очите си е ръка.
— Честно, Джена, нямам представа.
Тя ме замери с една от възглавниците си.
— Ще бъде изключително яко. И много ти благодаря.
— За какво?
— За това, че ще мога и аз да дойда. Мислех си, че ще искаш да останеш насаме с баща си.
— Шегуваш ли се? Ти беше моето условие в сделката. Без Джена в никаква Англия не отивам.
Тя се усмихна и поклати глава, така че бретонът й падна над едното око.
— Не съм сигурна, че този остров е достатъчно голям и за двете ни. Дали ще използваме някакво готино магическо средство, за да стигнем дотам? Магически портал или заклинание за придвижване?
— Съжалявам — отвърнах, налагайки си да се изправя, за да се преоблека. Униформата ми все още беше кална и мокра. Ще имам нужда от поне половин час в банята, преди да си легна. — Питах баща ми. Ще пътуваме със самолет.
Лицето на Джена посърна.
— Това е толкова… типично за хората.
— Виж го от хубавата му страна. Ще пътуваме с частен самолет, така че по-скоро е типично само за много богатите хора.
Това донякъде я ободри и докато слизахме за вечеря, обсъждахме гардероба си за лятото.
Но щом си взехме ядене и седнахме на обичайната си маса, лицето на Джена стана сериозно.
— Софи — започна тя.
— Какво?
Тя ровеше в чинията си и явно се чудеше как да го каже.
— И Арчър е в Англия.
Парчето шунка, което дъвчех, се превърна в дървени стърготини в устата ми, но се насилих да отвърна с небрежен тон:
— Така се твърди. Не съм сигурна, че показанията на двама вещери, пияни като кирки, могат да бъдат взети под внимание.
Макар че това не беше единственият случай, когато е бил забелязан. Някакъв върколак бе видял момче с описанието на Арчър, когато от Окото са направили внезапно нападение на бърлогата му.
Да не споменавам и вампира, който е имал схватка с тъмнокосо момче от ордена на Окото насред Лондон, на няколко спирки от гара „Виктория“, само преди няколко месеца.
Г-жа Касноф пази досието на Арчър в най-долното чекмедже на бюрото си. То е защитено от магии, но не и от пила за нокти и мускулна сила.
— Както и да е — казах аз на Джена, свеждайки поглед към чинията си. — Тези случаи са били преди месеци.
— Всъщност миналия месец — поправи ме тя и по тона й се предполагаше, че и аз съм наясно с това. — И много пъти е забелязван в Лондон, откакто избяга оттук. Подслушах онези вещици в Савана.
— Англия с много голям остров, Джена. А дори и Арчър да е там — много се съмнявам, че се навърта около магьосници. Би било глупаво от негова страна. Той може да е всякакъв, но определено не е идиот.
Джена се концентрира върху храната си, но когато бобените зрънца направиха четвъртата си обиколка из чинията й, заряза вечерята и ме загледа напрегнато.
— Какво ще направиш, ако го срещнеш?
За пръв път от много време дълбоко се замислих за Арчър. Спомних си кафявите му очи и наперената усмивка. Колко беше забавен и как се чувствах с него. Как звучеше гласът му, когато ме наричаше „Мерсер“. Начинът, по който ме целуна.
Сведох поглед към масата.
— Не знам — отговорих най-после.
Джена въздъхна, но не каза нищо повече. След известно време отново започнахме да говорим за пътуването и Джена се разсмя на коментара ми, че там сигурно имат специален чай за вампири, защото когато си поръчаш „Ърл Грей“, наистина ще ти доставят някой граф Грей.
Когато си тръгвахме от залата за хранене, се чувствах доста по-добре, предполагам за Джена важеше същото.
Но мислите ми не искаха да си отиват и когато заспивах, виждах очите на Арчър и силно се надявах с цялото си сърце той да не е в Англия.
Макар че една не толкова малка част от мен се надяваше на обратното.