След около половин час сме напълно загубени.
Но няма страшно. Тес е тук. Държи ме за ръка, без да усеща как пресмятам наум и се мъча да отгатна къде е север и къде юг. Старецът от самолета грешеше. Да се загубиш във Венеция е точно толкова чаровно, колкото пише в пътеводителите. Важното е кой крачи до теб. С Тес мога да остана загубен завинаги. После с тръпка на вълнение осъзнавам, че докато тя е до мен, никога няма да бъда загубен наистина.
Тъкмо се каня да зарежа мъжката си гордост и да попитам някого за посоката, когато внезапно излизаме пред вратата на бар „Хари“. Хемингуей е имал собствена маса тук през зимата на 1950 година. Пътеводителят ми разкрива този факт, заедно с по-полезното сведение къде се намираме според картата. Не сме много далеч от целта. Вероятно изобщо не сме се отдалечавали. Хотел „Бауер“ е точно зад ъгъла.
— Прибрахме се — казвам аз на Тес.
— Бяхме се позагубили, нали?
— Може би мъничко.
— Познах по лицето ти. Така правиш понякога — тя сбръчква чело, — когато си се замислил.
— И ти го правиш.
— Разбира се. Аз съм като теб и ти си като мен.
Простата истина в нейното наблюдение ме кара да спра за миг, но Тес продължава напред. Тя е моят водач, води ме към вратите на хотела.
За следващия ден планирам да направим малка обиколка на някои забележителности, следобед да посетя адреса, който ми даде Мършавата жена, после да приключа с официалната работа и двамата с Тес спокойно да се насладим на вечерта и третия ден. Но докато пътуваме с частна гондола и Тес се възхищава на плавното й движение по вълничките из канала, аз започвам да подозирам, че плановете ми са грешни. Трябваше първо да отметна работата (каквато и да е тя), защото въпросите какво точно ми бе поръчано да наблюдавам тук, прераснаха в лека тревога още на масата за закуска. През последните двайсет и четири часа вълнуващата странност на задачата донякъде отклоняваше вниманието ми от нежеланата реалност. Можех да си представя целия епизод като нещо, което да преразкажа в аудиторията или да опиша едва ли не като популярен анекдот на коктейла след някоя конференция. Сега обаче, в златистата мараня на венецианското утро, тревожните тръпки в стомаха ми почват да жилят като рояк настървени оси.
Как го бе нарекла Мършавата жена? Случай. Явление. Не анализ на новооткрит текст или тълкуване на стихове (единствената работа на терен, за която бих могъл да допринеса с опита си). Тя дойде при мен заради моите познания за Врага, едно от многото библейски имена на дявола. Апокрифна документация за демонична дейност в древния свят.
Разбира се, не мога да обсъдя това с Тес. Затова се преструвам на весел екскурзовод, доколкото мога. През цялото време си повтарям, че този ден е само малко необичаен, че не трябва да се страхувам от необичайното само защото ме е откъснало от познатата територия — библиотеката, кабинета и залата за семинари. Всъщност може би повече подобни дни биха ме направили малко „по-присъстващ“, както желае Даян. Вълнението вдъхва живот.
Факт е обаче, че докато утринното слънце се издига, за да прогони сенките от стария град, вълнението ми малко по-малко прераства в страх.
Започваме от Палата на Дожите. Хотелът е на две крачки от „Сан Марко“ и след като излизаме на широкия площад, виждаме отдалече огромното здание. Вярно казва един от пътеводителите: дългата аркада от колони в долната част на сградата създава илюзията, че горните етажи се реят из въздуха. Ала не бях очаквал потресаващите размери, тоновете камъни, макар и безкрайно изящно сглобени, нашепващи отдавна забравени повести за тежък труд, травми и смърт.
Сред мъртъвците, казвам аз на Тес, са били и осъдените на смърт, довеждани тук, за да получат последен шанс за спасение.
— За какво са били осъдени? — пита тя.
— Задето са вършили лоши неща. И трябвало да бъдат наказани.
— Но първо ги довеждали тук?
— Така твърди легендата.
— Каква е легендата?
Разказвам й за колоната. Според пътеводителя тя се намира на откритото място срещу залива Сан Марко и остров Сан Джорджо. Отброяваш три колони навътре и ето я — мраморната й основа е протрита от всички онези затворници, а през следващите векове и от любопитни туристи, опитващи да извършат невъзможното. Предизвикателството е да събереш ръце зад гърба си (тъй като ръцете на затворниците са били вързани), и обърнат с лице навън, да обиколиш стъпка по стъпка цялата колона. За осъдените това жестоко изпитание предлагало шанса да се освободят, но легендата твърди, че никой не е успял.