Тес смята, че трябва аз да опитам пръв. Пъхвам пръсти под колана си и се качвам върху ръба на основата. Приплъзвам крак, правя една стъпка и съм долу.
— Не мога да го направя — казвам аз.
— Мой ред е!
Тес прилепва гръб към мрамора, изпъва ръце назад и ми се усмихва широко. После започва. Бавно измества ходила и пъпли около колоната. Не спира. Аз стоя с насочен обектив на телефона, готов да запечатам падането й, но вместо това тя изчезва зад колоната. Миг по-късно се появява отново, все още върху основата. Само че вече усмивката е изчезнала. Останал е само безизразен поглед, който навярно издава пълно съсредоточаване. Прибирам телефона в джоба си.
Когато изминава целия път до отправната точка, тя спира и се заглежда над водата, сякаш слуша как плясъкът на вълните й нашепва нещо.
— Тес! — Викът ми цели колкото да я изтръгне от унеса, толкова и да изрази възторг от нейното постижение. — Ти успя!
Тя слиза. Спомня си кой съм аз, къде се намира и усмивката й се връща.
— Какво печеля? — пита тя.
— Място в историята. Твърди се, че досега никой не е успявал.
— А свободата? Спечелих ли я?
— И нея. Хайде — подканям и я хващам за ръката. — Да се махаме от това слънце.
Вървим през вече препълнения площад към базиликата. Слънцето, все още ниско, но жарко, превръща кратката разходка в истинско изпитание. Или може би ранното ставане след дългия полет ме е изтощило повече, отколкото предполагах. Във всеки случай, когато навлизаме в прохладата на катедралата, аз се чувствам наклонен, сякаш стоя на палубата на яхта.
Донякъде, за да си възвърна равновесието, спирам и посочвам мозайката, украсяваща купола над нас. Изображенията разказват историята на Сътворението: появата на светлината по Божия воля, Адам в райската градина, змията и изкушението на Ева, грехопадението. Картините притежават удивителна простота, особено в съчетание с внушителната византийска архитектура на сградата. Сякаш строителите са искали да разсеят зрителя от истинските догми на вярата, а не да ги изобразяват. И все пак тук, в тази огромна кухина над главите ни, виждаме познатото библейско повествование, изложено едва ли не с илюстрации като за детска книжка, и впечатлението от това спира дъха ми.
Отначало го приемам за естетическа реакция — човешко страхопочитание пред върховно художествено постижение. Но не красивото ме затрогва, а възвишеното. Тревожното присъствие на змията и неговото значение не само за иконописната „Ева“, но за двете реални човешки същества, изобразени на мозайката — мъж и жена, докоснати не от символ, а от физически въплътено зло. Дългото тяло, покрито със зелени люспи. Раздвоеният език.
После, сред гробовната тишина на църквата, чувам шепот до ухото си. Очите на змията се съсредоточават не върху момичето, протегнало ръка към ябълката, а върху мен.
— Татко?
Тес е притиснала длани към кръста ми.
— Какво ти е?
— На мен ли? — възкликва тя. — Какво става с теб? Подпирам те.
— Извинявай. Замаях се за секунда.
Тя присвива очи. Знае, че не й казвам всички подробности, и се опитва да прецени дали трябва да ги чуе сега или не.
— Да се върнем в хотела — предлага тя. — Можем да си починем преди срещата ти.
„Тя е твое дете — изрича в главата ми въображаемата О’Брайън, докато Тес ме води навън към суматохата на площада. — Тя знае повече, отколкото изобщо можеш да скриеш.“
5.
Следобед се чувствам много по-силен.
Детегледачката, която ми уреди портиерът, идва в нашата стая да се погрижи за Тес през няколкото часа, докато отсъствам. Набита, с властен майчински вид, „официално регистрирана“, както ме увериха от хотела. От пръв поглед й се доверявам. Тес също. Още преди да изляза, двете подхващат урок по италиански.
— Ще се върна скоро — подвиквам към Тес, която се втурва да ме целуне за сбогом.
— Arrivederci, татко!
Тя затваря вратата зад мен. И вече съм сам. Едва след като се озовавам долу, сред деловитото оживление на фоайето, събирам кураж да извадя листа с адреса, който ми даде Мършавата жена.
Санта Кроче 3627.
Типично венециански адрес. Нито име на улица, нито номер на апартамент, нито пощенски код. Дори и най-едромащабната карта в интернет ме насочва към площ от няколкостотин квадратни метра, където може да се намира целта. За да открия на коя врата да почукам, ще трябва да търся на място.