Хващам корабчето от кея на хотела и потеглям обратно по Канале Гранде до спирката Риалто. И днес мостът е все тъй отрупан както вчера, и докато си пробивам път по него, за да стигна до квартал Санта Кроче от другата страна, тревогите, какво ме очаква на номер 3627, се разсейват и аз ставам просто един турист от множеството, което обикаля сергиите и пита „Колко?“ на всички световни езици.
После тръгвам по сравнително лесния маршрут, подчертан в разпечатката, която вадя от джоба си. Тук също има хора, взиращи се в картите си като мен, но постепенно броят им намалява. Не след дълго остават само местните жители, вървящи към домовете си с покупки от бакалията. Хлапета ритат футболни топки срещу древните стени.
Трябва да съм наблизо. Но как да разбера? Само до някои от вратите има номера. И в тия номера няма и помен от ред. След 3688 идва 3720. Затова поемам назад, очаквайки номерата да намаляват, но откривам, че след 3720 идва 3732. През повечето време просто се опитвам да запомня ориентири, към които да се придържам: саксии с провиснали цветя на онзи прозорец на втория етаж; група старци със сурови лица, седнали да пият еспресо пред някакво кафене. И все пак, когато тръгвам назад уж по същия път, от кафенето няма и помен, а вместо саксиите с цветя на прозореца е простряна да съхне жилетка.
Едва когато тръгвам назад към Риалто (или поне така се надявам), ненадейно откривам целта.
Върху дървена врата, по-малка от тези наоколо, е изписано с олющена златна боя: 3–6–2–7. Трябва да е оригинална, запазена още от времето, когато са я направили за по-дребните венецианци от 17-и век. Размерът на вратата и ситно изписаните цифри създават впечатление за адрес, който отдавна полага усилия да стане напълно незабележим.
До бутона на звънеца примигва сигнална лампичка дори и сега, посред бял ден. Натискам го два пъти. Няма начин да разбера дали вътре се чува звук или не.
След малко вратата се отваря. От сенките зад нея изниква мъж на средна възраст, облечен в сив фланелен костюм, твърде топъл за днешните температури. Очите му примигват зад омазаните стъкла на очила с телени рамки, единственият признак на немарливост в иначе твърде официалната му външност.
— Професор Улман — казва той. Не пита, а констатира.
— Щом знаете името ми, трябва да съм на течното място — отговарям аз с усмивка, подканваща да се включи в насмешливата преценка на нашата странна среща, но нищо в изражението му не издава готовност да реагира на каквото и да било, освен на моето присъствие на вратата.
— Закъсняхте — казва той с акцент, но на напълно коректен английски. Отваря широко вратата и ми прави нетърпелив знак да вляза.
— Доколкото знам, нямаше определен час за идването ми.
— Късно е — повтаря той с нотка на умора в гласа, което подсказва, че има предвид нещо съвсем различно от точен час.
Прекрачвам в нещо като чакалня. Дървени столове покрай стените. Холна масичка с италиански новинарски списания отпреди няколко години, ако се съди по снимките на терористични актове и хитови филми, отпечатани на кориците. Ако наистина е чакалня, никой друг не чака в нея. И нищо — нито табели, нито рецепция или плакати по стените — не издава каква услуга може да се предлага тук.
— Аз съм лекар — казва човекът с костюма.
— Това вашият кабинет ли е?
— Не, не. — Той поклаща глава. — Повикаха ме. От друго място.
— Откъде?
Той махва с ръка. Отказ или може би невъзможност да отговори.
— Само ние ли сме тук? — питам.
— За момента.
— Има ли и други хора? По друго време?
— Да.
— Значи трябва да ги изчакаме?
— Не е необходимо.
Той тръгва към една от трите затворени врати. Завърта дръжката.
— Чакайте — спирам го аз.
Той се прави, че не чува, и отваря вратата. Зад нея се разкрива тясно стълбище, водещо към горния етаж.
— Чакайте!
Лекарят се обръща. На лицето му е изписана неприкрита тревога. Ясно е, че има задача за изпълнение — да ме отведе нагоре по това стълбище, — и усещам личния му стремеж да я изпълни по най-бързия начин.
— Да?
— Какво става горе?
— Не разбирам.
— Каните се да ми покажете нещо, нали? Какво е то?