Но само след още една крачка напред се разкриват други подробности, незабележими преди секунда.
Той е подгизнал от пот. Ризата лепне по гърба му, под мишниците се разливат тъмни полукръгове.
Дишането му. Дрезгаво хъркане, тъй дълбоко, сякаш засмуква въздуха не към дробовете, а много по-надалече.
После виждам стола: всеки крак е завинтен за дюшемето с дебели болтове. Груби кожени ремъци, каквито се използват за конска сбруя, обгръщат гърдите му и го удържат на място.
„Отвличане. Хванали са този човек и го държат за откуп.“
Тогава защо ме доведоха тук? От мен не се искаше нищо друго, освен да присъствам.
„И теб ще затворят тук. Или още по-лошо. Дадоха ти камерата, за да заснемеш нещо ужасно. Изтезания. Убийство. Нещо, което ще сторят на този човек.“
Но защо да водят свидетел — ако наистина съм свидетел — чак от Ню Йорк?
„Ще отвлекат и теб.“
С каква цел? Не за пари. Не съм толкова богат, че да си струва. И ако искат да ме затворят, защо чакаха толкова дълго?
„Като във филма на Хичкок «Север-северозапад». Сбъркали са човека.“
Но Мършавата жена знаеше точно кой съм. Знаеше и касиерката на летището, и служителят в „Бауер“, и всички, които провериха паспорта ми. Искаха Дейвид Улман да дойде. И ето ме тук.
Осъзнавам, че водя този вътрешен спор с въображаемата О’Брайън. Гърдите ми се свиват болезнено от желанието тя да е с мен сега. Тя би намерила отговорите, с които не разполага въображаемата О’Брайън.
Включвам камерата.
Не се опитвам да бягам, не се опитвам да потърся полицията. По някаква причина съм сигурен, че не ме заплашва непосредствена физическа опасност, че не съм доведен тук, за да бъда завързан на стол.
Тук съм заради човека пред мен. Той е „случаят“. Явлението.
Натискам бутона за запис, поглеждам през визьора на камерата и я насочвам към мъжа на стола. В ъгъла на рамката трептят цифрите на брояча. Автофокусът за момент замъглява фигурата му, после я очертава съвсем ясно на екрана. Той продължава да спи.
Пробвам бутона за увеличение. Стеснявам кадъра, за да изключа пода и стените.
01:24.
После още по-близо, така че само горната част на тялото и главата изпълват кадъра.
01:32.
Изведнъж главата му рязко се вдига, отмятайки мокрите кичури от челото. Очите се разтварят широко, напрегнати и изцъклени от изтощение. Изобщо не са били затворени, докато главата му клюмаше. Изобщо не е бил заспал.
Той гледа право в обектива на камерата. А аз я държа насочена срещу него. Записвам как изражението му преминава от неясни опасения към разпознаване. Не на стаята, а на мен. Усмивката плъзва по лицето му, сякаш е срещнал стар приятел.
Но усмивката става твърде широка, устата му се разтваря чак до ъглите, разкъсва засъхналите корички от предишния път, когато е изпълнил същия трик. Той оголва всичките си зъби.
Ръмжи.
Бори се с ремъците, които го държат на място. Мята тяло на една страна, после на друга, изпробвайки закрепването на стола за пода. Винтовете държат здраво, но от усилията му цялата стая започва да пука, лампата се люлее над главата ми. За да не падне върху мен, правя крачка напред. Крачка към него.
След миг колебание той стрелва глава срещу мен. Изпъва врата и раменете си доколкото му позволяват ремъците. И дори повече. Тялото му е станало еластично, разтяга се с десетина сантиметра по-напред, отколкото бих предположил, че позволява естествената дължина на гръбнака му.
Отдръпвам се на безопасно разстояние. Записвам минута подир минута от пристъпа. Той лае. Плюе бяла пяна. От утробата му изригват гласове, ръмжене и съскане.
Той е луд. Буйно луд в момент на пристъп.
Или поне се опитвам да повярвам, че е така. Но не успявам.
Всичко, което върши, е твърде целенасочено, за да бъде душевна болест. Действията му изглеждат случайни, безсмислени страдания от някакво напреднало неврологично увреждане, но не е така. Всъщност това е разкриване на самоличност, макар и безкрайно чужда. Тя има свои схеми, свои върхове, драматични паузи, идващи от някакво вътрешно съзнание. Предназначено да бъде записано с камерата. Предназначено за мен.
А още по-обезпокоителни от най-буйните му изблици — женски кикот, страдалческо хленчене, извъртане на очите назад, тъй че се разкрива кървясалото бяло, напомнящо малка карта на болката — са моментите, когато той изведнъж сяда неподвижно и ме поглежда. Без думи, без гримаси. Неговата личност е „нормална“, или поне онова, което смятам за остатък от предишното му нормално аз — един мъж приблизително на моята възраст, който не знае къде се намира и се опитва да съобрази кой съм аз, как би могъл да промени положението си и да намери пътя към дома. Един интелигентен мъж.