И всеки път изражението му се променя. Той си спомня кой е, от какво точно страда, и цял водопад от усещания — образи? чувства? спомени? — се завръща трескаво в него.
Тогава започва да крещи.
С чисто свой глас. Нотата се надига в гърлото му, после се пречупва в нещо като ридание. Ужасът е тъй мигновен и кристалночист, че го лишава от човешки облик по начин, който дори и най-нелепите му буйства не могат да постигнат.
Той ме поглежда и протяга ръка.
Напомня ми как двегодишната Тес се учеше да плува през лятната ни почивка в Лонг Айлънд. Правеше крачка напред от плиткото, усещаше как пясъчното дъно се изплъзва под нея и в същото време вълната я заливаше. Всеки път изплюваше глътка морска вода и ръката й се стрелваше нагоре към мен, за да я спася. Можеше да повтори това предсмъртно преживяване по десетина пъти за един следобед. И макар че всеки път се озоваваше в ръцете ми само след четвърт секунда, отчаянието й си оставаше същото.
Разликата между Тес и този човек е, че докато дъщеря ми знаеше какво я плаши — водата, дълбокото, — той няма никаква представа. Това не е болест. Това е присъствие. Воля, хилядократно по-силна от неговата. Няма начин да се бори. Остава само разбирането, че е прокълнат, идващо пак и пак.
Накрая той спира. Отпуска се в сън, който не е сън.
04:43.
Едва сега ръцете ми започват да се треперят. В предходните мигове държах камерата тъй здраво, сякаш стоеше на статив. Сега, когато изведнъж осъзнавам какво съм видял, кадърът почва да се люшка главозамайващо, като че едновременно с отпускането на мъжа самата камера е оживяла.
05:24.
Глас.
Звукът успокоява ръцете ми. Кадърът отново обхваща стабилно човека на стола. И все пак той не помръдва. Гласът идва от него — трябва да идва от него, — но нищо в тялото му не потвърждава това.
— Професор Улман.
Трябва ми малко време, за да разбера, че гласът се обръща пряко към мен. И че езикът не е английски, а латински.
— Lorem Sumus.
Чакахме.
Гласът е мъжки, но само по тембър, не по характер. Всъщност, макар че по всичко напомня човешко слово, той е странно безполов. Безжизнен посредник, също както дори и най-съвършеният компютърно генериран глас не може да замени истинското човешко присъствие.
Чакам гласът да продължи. Но чувам само ужасното дишане, вече по-силно.
06:12.
— Кой си ти?
Моят глас. Метален и стържещ като от старинна грамофонна плоча.
Главата му се надига отново. Този път изражението не е нито на ръмжащия луд, нито на неговото ужасено, „нормално“ аз, а на нещо ново. Спотаено. По лицето му се изписва многозначителната усмивка на свещеник или пътуващ търговец. И все пак с прикрита ярост. Омраза, излъчвана от кожата, но не и от очите.
— Ние нямаме имена.
Трябва да оспоря това, което казва. Защото точно сега ще се реши всичко. Някак си го разбирам. Изключително важно е да не му позволя да долови, че според мен това може да бъде нещо друго, освен симптом на психично заболяване. „Това не е истина.“ Утехата, предлагана на дете, което е чело приказка за вещици или великани. „Няма такова нещо.“ Не бива да позволим на невъзможното да вкопчи нокти във възможното. Борим се със страха, като го отричаме.
— Ние — започвам аз, полагайки усилия да не позволя на гласа си да трепери. — Да не би да искаш да кажеш, че името ти е легион, защото сте много?
— Наистина сме много. Въпреки че ти ще срещнеш само един.
— Не се ли срещаме сега?
— Не и със същината на онзи, когото ще опознаеш.
— Дяволът?
— Не господарят. Онзи, който седи до него.
— Очаквам го с нетърпение.
Той не отговаря. Мълчанието подчертава наивността на лъжата ми.
— Значи можеш да ми предскажеш бъдещето? — продължавам аз. — Това е често срещана заблуда, както и вярата, че някой е обладан от духове.
Съществото си поема дъх. Тъй дълбоко, че за момент напълно изпразва стаята от кислород. Това ме оставя във вакуум. Безтегловност и задушаване.
— Опитите ти за съмнение са неубедителни, професоре — казва то.
— Моето съмнение е реално — отвръщам аз, макар че тонът ми говори друго. „Ти печелиш — казва той. — Ти вече спечели.“