— Трябва да се подготвиш за обучение в онова, което те плаши.
— Защо да не започнем още сега?
Съществото се усмихва.
— Скоро ще бъдеш сред нас — казва то.
В този момент част от мен се понася нагоре, извън тялото. Поглеждам надолу към себе си и виждам как устата ми изрича въпроса, който вече веднъж е задала.
— Кой си ти?
— Хората са ни дали имена, макар че нямаме такива.
— Не. Няма да ми кажеш кой си, защото който знае името на врага, придобива власт над него.
— Ние с теб не сме врагове.
— А какви сме?
— Съзаклятници.
— Съзаклятници ли? Каква е нашата кауза?
Той се смее. Нисък, доволен тътен, който сякаш извира от основите на къщата, от земята под нея.
— Ню Йорк 1 259 537. Токио 996 314. Торонто 1 389 257. Франкфурт 540 553. Лондон 590 643.
Когато млъква, очите му пак се извъртат назад, разкриват кървясалото бяло. Поема си невероятно дълбок дъх. Задържа го. Изпуска го с думи, носещи острата смрад на овъглена плът.
— На двайсет и седмия ден от месец април… светът ще бъде белязан с нашите числа.
Главата клюмва. Тялото на човека отново застива. Само тихото дишане го държи отсам границата на смъртта.
08:22.
Три минути. Толкова съм разговарял с него. С тях. Три минути, които вече усещам като цяла глава от живота си, период като юношеството или бащинството, когато условията на самоосъзнаването се преосмислят из основи. Времето от 5:24 до 8:22 ще бъде Периодът, когато говорих с човека във Венеция. И това ще бъде период, белязан от съжаление. Загуба, чиято същина все още не мога да отгатна.
Време е да си вървя.
Ако са ме довели тук, за да видя симптомите на този душевноболен човек, значи съм видял достатъчно. Всъщност желанието никога да не бях влизал в тази стая е толкова силно, че неусетно отстъпвам назад към вратата, увеличавайки сантиметър по сантиметър разстоянието между себе си и спящия мъж. Опитвам се да повярвам, че мога да пренавия последния четвърт час и да го изтрия от паметта си също тъй лесно, както бих изтрил от камерата записа на отстъплението си.
Но няма да има забрава. Камерата ще съхрани думите на мъжа със същата яснота, както и паметта ми.
И тогава той прави нещо, което ще бъде още по-невъзможно да се изтрие.
Събужда се и повдига глава. Този път бавно.
Това е лицето на мъжа, макар и променено по начин, който може би само аз мога да забележа. Поредица от плавни, недоловими промени на чертите му, които, събрани заедно, го преобразяват от онзи, който някога е бил, в другия, когото познавам. Очите са малко по-сближени, носът е по-дълъг, устните са изтънели. Лицето на баща ми.
Опитвам се да изкрещя. Но не издавам нито звук. Чува се само гласът, с който говори човекът, гласът на баща ми, извиращ отвътре. Неговите парещи обвинения, неговото огорчение. Гласът на един човек, умрял преди повече от трийсет години.
— Трябваше да си ти — казва той.
6.
Препъвайки се, напускам стаята и слизам по стълбището. Намирам опора, залитам през празната чакалня — от лекаря няма и помен — и се добирам до тясната уличка. Побягвам от номер 3627, без да поглеждам назад, макар че част от мен иска да го направи — една част, която знае, че ако се озърна, човекът ще стои на прозореца на втория етаж, освободен от ремъците, и ще ме гледа ухилен отгоре.
Едва след като пламналите ми дробове ме принуждават да се подпра на сянка до една стена, аз осъзнавам, че все още държа камерата. И че тя все още е включена на запис.
11:53.
Палецът ми натиска бутона „стоп“. Екранът почернява.
Изведнъж се превивам надве и повръщам върху тухлите. Усещам болка в костите, яростна и непредвидена. Прилича на всеки друг грип, който съм преболедувал, но освен неговата внезапност има и нещо друго, далеч по-конкретно. Доколкото мога да го опиша, то не е физиологично, всъщност изобщо не е заболяване, а мисъл. Заразата на една болестотворна идея.
Избърсвам устни в рамото на сакото си и продължавам напред.
Тес.
Трябва да се върна при нея. Да се уверя, че е добре, после да хванем следващия полет за Ню Йорк — за където и да било — независимо дали имам малария или нещо по-лошо. Трябва да се махнем от тук.
Най-напред обаче трябва да се добера до Канале Гранде. Всяка спирка на корабчето ще ми свърши работа. Едва ли ще е много трудно. Не че имам представа къде съм. Но ако вървя напред и не спирам, рано или късно ще стигна до водата.