И тъй, какво да правя с видеокамерата? Когато приключвам с телефона, аз я забелязвам на масичката за кафе. Окото на обектива ме гледа. Вътре в машината е човекът от стаята. Неговото ръмжене и беснеене. Но също така градовете и номерата. Безжизненият глас. Баща ми.
Колебая се дали да не оставя камерата тук, но вместо това бързо я пъхвам в куфара под чорапите си, сякаш укриването може да обезсили нейното съдържание. В момента съм твърде объркан, за да кажа откъде знам това, но сведенията в нея може да бъдат важни. Не че някога ще погледна отново записа. Ала академичният учен в мен — любителят на архиви, просветеният противник на унищожаването на исторически сведения — не харесва идеята записът да изчезне. Също като всеки друг текст, той може да има нещо важно за казване, незабележимо при пръв прочит.
Дръпвам ципа на куфара. Сресвам с пръсти влажната си коса.
Сбогом, мой величаво скъп хотелски апартамент. Сбогом, великолепна Киеза дела Салуте, очертана като пощенска картичка в рамката на прозореца. Сбогом, Венеция. Няма да се върна. А когато пак дойде чумата, постарай се да изградиш нова църква. Независимо дали лекуват болните или не, църквите ти със сигурност са красиви.
— Тес? Време е да тръгваме, скъпа.
Помъквам куфара към хола, очаквайки да намеря Тес там. Заварвам само чантата й. Дръжката е изтеглена, но самата чанта лежи настрани, сякаш захвърлена.
— Тес?
Проверявам в нейната стая. И в двете бани. Отварям вратата на апартамента, излизам навън и заставам в празния коридор.
— Тес!
Прозорецът на всекидневната. Вратите са широко отворени, топлият вятър полюшва завесите.
Изтичвам към балкона и се надвесвам през парапета. Долу царува обичайното оживление на пристигащите и заминаващите. Но няма суматоха. Няма Тес.
Да се обадя на рецепцията. Това трябва да направя. Да заръчам на хотелския персонал да я търси навсякъде. И на полицията. Ако е излязла от хотела, за нула време ще се загуби в лабиринта на града.
Недей да се юркаш. Мисли! Трябва да подредя следващите си стъпки в нужния ред. Каквото предприема сега, ще реши всичко…
„Тя е на покрива.“
Пак се намесва гласът на О’Брайън. Само че този път не е моята въображаема О’Брайън, а по някакъв странен начин самата тя. Моята приятелка е тук с мен.
„Седмото небе“. „Върви, Дейвид. Иди там веднага.“
Още докато изтичвам през вратата и хуквам нагоре по стълбището към седмия етаж, аз се питам дали мога да вярвам точно на този глас сред всички останали от днешния ден. Това може да е лъжа. Може би всичко, което чух в стаята на номер 3627, е било лъжа.
Но се оказва истина.
Втурвам се в открития ресторант на покрива на хотела и тя е там. Дъщеря ми стои на ръба на покрива. Среща погледа ми през тълпата от паникьосани клиенти и сервитьори.
— Тес!
Има нещо властно в крясъка ми — аз знам нейното име, — което разпръсква тълпата, усмирява виковете да дойде полиция, някой да направи нещо. Това ми позволява да се приближа с успокояваща крачка, или поне така се надявам. Стъпвам уверено, доколкото мога.
През цялото време Тес не откъсва очи от мен. Но когато я доближавам, виждам, че съм сгрешил. Очите са нейните, сини като моите. И все пак не Тес гледа през тях. Не моята дъщеря стои на ръба с отпуснати ръце и разперени пръсти, за да усети как вятърът минава през тях. Вдървената й стойка издава липса на опит, изпробване на равновесието и силата. Позата е като на пленник в живия затвор от кости и кожа. Тялото е нейно, но нея я няма.
Когато съм толкова близо, че почти мога да я докосна, тя се отдръпва. Протяга крак назад, така че остава да балансира на единия крак, а другият увисва във въздуха.
Това цели да спре приближаването ми. И успява.
„Здравей, Дейвид.“
Този път гласът е съвсем различен. Мъжки, ритмичен, с изящно произношение, създаващо усещане за изтънченост. Глас, напомнящ онези, които чувам на университетски конференции или от богатите родители на студенти, даряващи пари, за да изпишат имената им върху сгради в колежа.
— Ти си онзи, когото ми казаха, че ще срещна — казвам аз.
„Ще бъдем много близки. Не приятели, може би. Не, със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.“
Съществото отпуска крака на Тес, така че тя отново застава на два крака. Но за да покаже, че това не е отстъпка пред мен, двата крака се отдръпват още малко назад. Петите й докосват ръба.