— Остави я на мира.
То отговаря с глас, който звучи като този на Тес, но не е така. Същата фраза, същата интонация, както преди по-малко от час, когато казах, че искам да напусна Венеция. Блестяща имитация, но лишена от живот.
„Тук ми харесва.“
— Моля те. Ще направя всичко, което поискаш.
„Не става дума да искам нещо от теб — казва то, говорейки пак със собствения си глас. — Това е за теб, Дейвид. Пътуване, сътворено от теб самия. Скиталчество.“
Пак тази дума. Скиталчество.
Употреби я и старецът в самолета. И Мършавата жена каза нещо подобно за себе си, нали? Че не е пътешественичка, а скитничка. Дори тогава си помислих, че този термин има особено значение за Милтън. Сатаната и неговите подчинени се скитат по земята и в ада самостоятелно, но без посока. Повечето изследователи го тълкуват като алегория за бездомния характер на демоничното съществуване, за безцелното движение из чистилището. Без основи и без любов.
И тогава, сякаш разчел мислите ми, гласът цитира „Изгубеният рай“:
— Тогава кажи ми — изричам с пресекващ глас. — Какво търсиш? Обещавам, че ще ти помогна да го намериш.
„Вече намерих каквото търсех. Намерих теб.“
Краката на Тес плъзват още сантиметър назад. Отпуснала е цялото си тегло върху пръстите на ръба, като състезател по скокове във вода.
„Има много неща за откриване, Дейвид. Но малко време.“
— Колко?
„Когато видиш цифрите, ще ти остане само до луната.“
— Защо? Какво ще стане тогава?
„Детето ще бъде мое.“
Хвърлям се напред. Сграбчвам ръката на Тес.
Макар че дърпам с все сила и тя е единайсетгодишно момиче, тежащо два пъти по-малко от мен, едва успявам да я удържа. Силата не е нейна, а на гласа. И това, което той ми показва чрез допира с ръката на Тес, също е негово творение. Колаж от болка, сблъсък и изгаряне.
Брат ми вдишва речна вода.
Тес крещи сама в тъмна гора.
Лицето на баща ми. Твърде близо, за да видя всичките му черти едновременно, и всяка негова част излъчва свой собствен знак на омраза.
Отрязан палец, от който шурти кръв.
Устните на Тес се разтварят. Казват нещо, което чувам, но не мога да осмисля веднага. Защото тя си отива, а аз се опитвам да я задържа. Не ми остава нищо друго, освен усилието да стискам. Пръстите й се изпъват. Плъзгат се през моите.
— ТЕС!
И вече я няма.
Освободените й ръце се разперват като крила. Тя не се отблъсква от ръба, а просто пада назад през съпротивата на развихрения въздух. Лицето й е изкривено от ужас — вече пак нейното лице, нейните очи, — но тялото е отпуснато и спокойно, а плитката сочи право нагоре като примка.
Втурвам се към ръба и я гледам как се премята веднъж, преди да рухне в канала.
И заедно с удара идват думите, които тя ми прошепна преди падането. Прошепна ги не за да пази тайна, а защото бе вложила цялата си сила, за да изтласка настрани онова друго същество в нея. Кратък миг, в който тя овладя езика си достатъчно дълго, за да изрече една молба.
Едно момиче, моето момиче. Помоли ме да го върна у дома.
Намери ме, каза ми.
ІІ
Горящото езеро
8.
Скръбта има цвят.
Сега знам, че тя има и други характеристики, оформящи заедно нещо като личност. Враждебна фигура, която пристига в живота ти и отказва да си тръгне или да седне, където и да било, освен до теб, или да престане да шепне в ухото ти името на покойника. Но за мен, отвъд всичко това, скръбта се изразява най-вече като цветен нюанс. Същият отчайващ тюркоазен оттенък като кухненските стени на вилата, където прекарвахме летните си месеци, а след като се наложи да продадем градската къща, живяхме там, докато през една юлска неделя татко излезе в гората, носейки само снимка на брат ми и пушка, и повече не се върна.
Това е цветът на разплаканата ми майка, застанала до мивката с гръб към мен. Цветът на баща ми, който седеше по цяла нощ сам на масата в кухнята и ставаше само за да вдигне слушалката и да изрече „Ало?“ по мъртвата линия. Цветът на реката, където се удави брат ми.
А сега цял Ню Йорк се облива в тюркоаз. Виждам го навсякъде. Най-малките му пръски изскачат и настояват за вниманието ми като партизанска атака, като рекламна кампания, която не рекламира нищо. Кървящ тюркоаз, който пропива всичко като акварелна боя, разливаща се настрани от мястото, където четката докосва хартията. Виждам града през аквамаринов гел — сградата на „Крайслер“, профучаващите таксита, каньоните между небостъргачите в центъра, всичко това е обвито в подводен блясък. Дори клепачите ми са озарени с тъга. Това е цветът на стените в старческите домове, на тоалетните по автогарите. Цветът на Канале Гранде.