Вече два дни откакто се върнах от Венеция, пет откакто Тес скочи в канала от последния етаж на хотел „Бауер“. Щях да се върна по-рано, но полицията във Венеция през цялото време търсеше нейното тяло и не можех да си тръгна, преди да приключи издирването. Така и не я намериха. Доколкото разбрах, не било необичайно потъналите в каналите да изчезнат, повлечени извън града от коварните и изненадващо мощни течения — през лагуната, покрай външните острови и навътре в Адриатическо море. А има и безброй подводни издатини, тунели и купища отпадъци от самия град, мрежа от невидими кухини, където тялото може да се заклещи. Пратиха леководолази да работят по случая (който заслужи кратко споменаване в новините и снимка на гмуркачите в канала с гондолиер в раирана риза на заден план), но не намериха нищо и това явно не ги изненада.
Никой нито за миг не предположи, че тя може да е още жива. Аз самият не вярвах. Но трябваше да задам въпроса, и го зададох. Всеки път срещах един и същ поглед. Поглед като към човек, който след мозъчна травма е загубил способността си да разсъждава и поради това не можем да му предложим нищо друго, освен състрадание.
Важното е, че така и не ми върнаха Тес, а когато прекратиха издирването (обещаха да продължат усилията и да ме държат в течение), полицаите ме посъветваха да се прибера у дома, тъй като нямало какво повече да правя във Венеция. Никога не съм се чувствал по-голям изменник, както когато се качих на самолета и оставих трупа на дъщеря си някъде във водата долу.
Разбира се, разговарях с Даян, както по телефона от Италия, така и няколко пъти лично тук, в Ню Йорк. А О’Брайън ми остави няколко съобщения с предложение да се нанесе при мен в апартамента, докато имам нужда от компания. Отказах й с есемес. Вместо да приема поканата за утеха, аз по цял ден задръствах телефонния секретар на венецианската полиция със запитвания до всички отдели, имащи нещо общо с издирването на удавници. През останалото време скитах из тюркоазния град. И си спомнях за Тес.
Скитах.
Може би това имаше предвид гласът, когато каза какво ме очаква. Да бродиш така безцелно е начинът да стигнеш най-близо до мъртвите, доколкото е възможно за жив човек. Пеш от Уолстрийт до Харлем и обратно, избирайки улиците напосоки. Невидим и недосегаем като призрак.
И докато бродя, някакви затънтени улички на ума ми свързват несъвместими факти и понятия.
Това е началото на лудостта. Една тъй непоносима вина, че изопачава ума. Да се отдадеш на такива мисли е като да се откъснеш от света, а ако им повярваш дори наполовина, вече никога не ще се завърнеш.
Но това разбиране не ми пречи да мисля.
Може би гласът, който излезе от устата на Тес, беше независимо същество — дух, поел контрола над нея през последните двайсет минути от живота й. Може би именно то изтръгна ръката й от моята. Може би не самоубийство отне дъщеря ми (както неизбежно решиха съдебният лекар и властите, след като очевидците опровергаха подозренията към мен), а убийство, извършено отвътре. Може би гласът принадлежеше на демона, за когото човекът на стола каза, че ще ме посети.
Със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.
Може би онова същество ме възседна в стаята с мъжа на стола, за да стигне до хотела, а после се прехвърли в Тес. Това би обяснило някои неща. Защо тъй внезапно ми стана зле, след като избягах от Санта Кроче 3627 — и изведнъж пак ми олекна, след като се прибрах в хотелската стая. Защо видях квичащите прасета на улицата. Защо Тес се изкачи на покрива. Защо с последните си думи ме помоли да я намеря. Защо тялото й не беше открито.
Ето колко дълбоко пропаднах.
Не. Не е вярно. Стигнах много по-далече.
Ами ако личностните черти, които споделяме с Тес, и най-вече незабележимото родилно петно на меланхолията, всъщност не са само темперамент, а знак, че сме били избрани от самото начало? Ако въпросът, който току-що си зададох, дойдеше от студент в аудиторията, знам кой прецедент бих рецитирал наизуст. Евангелие от Марк, глава 9. Друг случай, когато Исус прогонва демон от страдаща душа. Този път младо момче. Бащата моли Спасителя да отърве сина му от нечистия дух, които често го хвърля „в огън и във вода, за да го погуби“.