Вода.
Самоубийство. Подтикнато от демон.
„И попита Исус баща му: колко време има, откак му става това?
А той отговори: от детинство.“ (Марк. 9:21)
Ето още една дефиниция за скитането: тъй силни емоции, че се нуждаем от суеверие, за да ги обясним. В края на краищата това е ядрото на наблюденията в моята изследователска област. Страхът — от смърт, от загуба, от изоставяне — е началото на вярата в свръхестественото. За човек като мен внезапната проява на интерес към първобитните митове може да се разглежда като симптом за някакъв психически срив. Знам, че това е също тъй доказуемо, както и уличните номера, край които минавам в своите скитания. Смятам, че един демон отвлече дъщеря ми. Просто спри и го изречи на глас няколко пъти. Просто го чуй. Заради подобни теории хората с право биват пращани на дългосрочно наблюдение в психиатрията.
И аз продължавам напред. Обкръжен от синьо-зелени хора по синьо-зелените улици.
Не чувствам почти нищо.
Всъщност, липсва ми Тес, скърбя за нея, сърцето ми е разбито. Но „липса“, „скръб“, „разбито сърце“ — тия думи са толкова неадекватни, че граничат с гаврата. Не става дума да намериш начин да продължиш. Не става дума да се гневиш на Бога. Става дума за смърт. За желанието да бъдеш мъртъв.
Единственото нещо, което забелязвам, са децата. Винаги е било така. Вероятно няма родител, който може да гледа как си играят чужди деца, без да мисли за своето. Смехът, призивите за гоненица, мъката за ожуленото коляно или отмъкнатата играчка. Всички тези неща ни връщат към спомена как нашите деца са вършили същото, към особеностите, които едновременно ги сближават и отличават от всички други деца по света.
Ето. Едно момиче играе на криеница с майка си сред скалите и дърветата близо до езерото с костенурките в Сентрал Парк. Това ми напомня как играехме същата игра с Тес. Всеки път, когато тя се укриваше — дори в нашия собствен апартамент, — неизменно наставаше половин секунда на вцепеняващ ужас, докато я търсех на обичайните места и не я намирах. Ами ако този път наистина е изчезнала? Ами ако се е скрила тъй добре, че търсенето зад дърветата, под леглата или в коша за пране да не е достатъчно?
И тогава, точно когато тръпките на паника се надигат от дъното на гърлото ми, тя се появява. Изскача при първия ми вик на капитулация: „Добре, предавам се!“.
Този път Тес е скрита и няма да се върне.
Но тя ме помоли да не се отказвам.
„Намери ме“.
Спирам до желязна порта и гледам как майката стои и се озърта. Преструва се, че недоумява къде може да е дъщеря й. Но когато пристъпва на пръсти към близкия клен и надниква зад него — „Хванах те!“ — момичето не е там. И веднага идва тревогата. Мисълта, че този път играта не е игра.
— Мамо!
Малката изскача от тръстиките по ръба на езерото и майката я грабва на ръце. После ме забелязва. Един мъж стои сам до портата. За пръв път откакто се върнах в Ню Йорк, някой ме забелязва истински.
Обръщам им гръб, засрамен от неволното си нахлуване в личния им живот. Но майката вече е понесла детето нанякъде. Защитава го от човека, комуто очевидно липсва някаква съществена част. От човека, които не е изцяло там, но това го прави още по-опасен.
Скитник.
Тюркоазният ден се превръща в тюркоазна нощ. Връщам се в апартамента и си препичам филийки. Намазвам отгоре масло и ги режа на ивици, както обичаше Тес. Поръсвам ги с канелена захар. После ги хвърлям, без да хапна.
Наливам си водка с лед. Крача из апартамента и забелязвам, че в стаята на Тес свети. Плакатът на „Цар Лъв“ над леглото (три пъти я водихме на представлението на „Бродуей“ като подарък за два рождени дни и Коледа). Карта на Северна Дакота на стената (част от училищен проект за задълбочено проучване на един от петдесетте щата). Рисунки с молив, които искрено похвалих и поръчах да ги монтират в рамка. Плюшени животни на пода до скрина, детски играчки, вече отдавна зарязани, но все още запазили мъничко обич, колкото да не бъдат натъпкани в гардероба. Стая на момиче в преход от детството към мътния хаос на следващия период.
Каня се да изляза, когато забелязвам дневника на Тес върху нощното шкафче. (Оставих го там, след като се прибрах от Венеция — върнах го на мястото, където често лежеше след поредните записки.) Докато беше жива, никога не съм мислил да го прочета; страхът, че може да открие предателството ми, многократно надхвърляше любопитството да узная нейните тайни мисли. Сега обаче необходимостта да я чуя, да я върна обратно надделява над дискретността.