Използван билет за кино бележи записките от деня, в който заминахме за Венеция. Което означава, че навярно е писала в самолета.
Татко не знае, че виждам колко се старае.
„Смешните“ усмивки, ентусиазмът за всички неща, които ще видим. Може би е донякъде развълнуван. Но продължава да носи Черната корона.
Днес виждам това по-ясно от когато и да било.
То сякаш се движи. Като че нещо живо в него си вие гнездо. Лази и се промушва.
Проблемът с мама е част от него. Но не изцяло. Нещо ни чака и той няма представа какво. Черната корона идва с нас. Той я носи, но не знае за нея (как може да НЕ ЗНАЕ, че я има?).
Може би нещото, което чака от другата страна, иска да се срещне и с татко.
Само в едно съм сигурна — то иска да се срещне с мен.
Следва около страница за полета, за пътуването с корабче до хотела. Сетне идва последният запис от дневника. С дата от деня, когато тя падна. Написан в хотелската ни стая, докато аз бях на адреса в Санта Кроче.
То е тук.
Вече и татко знае. Усещам го. Колко е уплашен.
Как говори с него ТОЧНО СЕГА.
То няма да го пусне. Харесва му, че сме тук То е почти щастливо.
Може би сбъркахме, че дойдохме. Но и да стоим далеч нямаше да помогне. То щеше да ни намери. Тук или там. Рано или късно.
По-добре, че се случва сега. Защото сме заедно и може би има какво да направим. Ако ли не, по-добре да ни отнесе едновременно. Не бих искала аз да остана тук. А ако трябва да идем ТАМ, не искам да отида САМА.
Той идва сега.
Те идват.
Дневникът пада от ръцете ми с шепот на страници. Тя е отишла във Венеция, за да се изправи срещу незнайното.
Изключвам лампата и затварям вратата. Изтичвам в тоалетната, падам на колене и повръщам.
Отишла е да поеме Короната, за да не я нося аз.
Когато ми поолеква, връщам се в кухнята за още едно питие и забелязвам, че вратата на Тес е отворена. Лампата свети.
Апартаментът е стар, но никога не е имало чак толкова силно течение, че да отвори вратата. И никога не сме имали проблеми с електричеството. Значи не съм затворил вратата и не съм изгасил лампата.
Изключвам лампата. Дръпвам вратата. Тръгвам по коридора.
И спирам.
Само на няколко крачки от стаята на Тес чувам ясно как щраква дръжката на вратата. Скърцане на панти.
Обръщам се точно навреме, за да видя как лампата светва. Преди миг не светеше. Докато примигвам, за да проясня погледа си, стаята преминава от тъмно към жълто.
— Тес?
Нейното име излита от устните ми още преди да изпитам недоумение. Някак си знам, че това не е халюцинация, не е сън наяве. Това е Тес. В нейната стая. Може би единственото място, където тя може да бъде достатъчно силна, за да се добере до мен. Да ми каже, че все още е тук.
Втурвам се вътре. Заставам насред стаята с протегнати ръце, с опипващи пръсти.
— Тес!
Няма какво да усетя, освен климатизираната празнота на стаята. Макар че лампата свети, тя вече не е тук.
Както казват криминалните репортери за своите източници, аз съм „много надежден свидетел“. Имам докторска титла от „Корнел“, цял куп академични награди, преподавателска работа, публикации в най-уважаваните критични издания в моята област, никога не съм имал психични проблеми. Нещо повече, аз съм досадно разсъдлив и скептик по природа, когато става дума за фантастичното. Цялата ми кариера е изградена върху съмнението.
Но ето че сега виждам невидимото.
На сутринта се събуждам с четири съобщения на телефонния секретар. Едно от Даян, която настоява с повелителния тон на данъчен инспектор да й се обадя час по-скоро, трябвало „да решим въпрос от изключителна важност“. Едно от следователя във Венеция, с когото поддържах връзка. Съобщава ми новината, че няма никакви новини. И две от О’Брайън. В първото казва, че иска да ме види, а във второто — че „окончателно ще се побъркаш там съвсем самичък, ако не поговориш с някого, и под «някого» имам предвид себе си“.
Тъй като е майка на Тес и тъй като тази сутрин мога да издържа само един разговор с друг човек, аз се подпирам на таблата на леглото и звъня на Даян. Едва когато чувам сигнала, осъзнавам, че съм спал в стаята на Тес.
— Ало?
— Обажда се Дейвид.