— Дейвид.
Тя изрича името на мъжа, с когото е живяла тринайсет години, сякаш изпробва непозната подправка и се мъчи да си припомни дали я е опитвала и преди.
— В лош момент ли те заварих?
— Глупав въпрос.
— Да, така е. Извинявай.
Тя си поема дъх. Това не е колебанието на човек, желаещ да причини болка другиму, а просто пак мълчание на данъчен инспектор, вадещ подходящия формуляр за диалог със съответния нарушител.
— Исках да ти го съобщя официално — казва тя. — Че те напускам. И завеждам дело.
— Дело?
— Бракоразводно.
— Да, разбирам.
— Можеш да използваш Лиам, ако искаш — казва тя. Има предвид адвоката от Бруклин Хайтс, който ни състави завещанията. — Вече говорих с друг юрист.
— Някой тигър от Горен Истсайд, който ще направи Лиам на кайма.
— Можеш да избереш, когото си пожелаеш.
— Не исках да те обвинявам. Просто… знаеш ме какъв съм.
Тя издава звук, който може да мине за тих смях, но не е.
— Просто не разбирам закъде бързаш — казвам аз.
— Това се проточи много дълго, Дейвид.
— Знам. Не споря. Ще бъда най-услужливият и миролюбив рогоносец в историята на нюйоркските бракоразводни съдилища. Просто питам защо тази сутрин? По-малко от седмица след като Тес изчезна.
— Тес не е изчезнала.
— Все още я търсят.
— Не, не я търсят. Чакат.
— Аз все още я търся.
Мълчание. След това:
— Какво търсиш?
„Можеш да се побъркваш колкото си щеш — притича се на помощ моята вътрешна О’Брайън. — Но трябва ли да й позволиш да разбере, че вече ти хлопа дъската?“
— Нищо — казвам. — Говоря безсмислици.
— Значи ще поговориш с Лиам? Или с друг? Ще придвижиш молбата?
— Ще я придвижа. Додето се усетиш, всичко ще е готово.
— Добре. Много добре.
Тя също страда. Не че ми го показва. Мога само да предполагам, че Уил Йънгър предлага утеха и поема част от товара, макар да не ми прилича на човек, който си пада по товарите, във всеки случай не и задълго. Така или иначе, Даян е майка на Тес, а сега дъщеря й си отиде и това може само да я разкъсва на ситни, безполезни парченца, както става с мен.
Но там е работата: не мога да не се питам дали не греша в това отношение. В гласа й звучи скръб и решителност. Но има и някакво ужасно задоволство. Не, не заради това, че Тес вече никога няма да се завърне, тя не е чак такова чудовище. Но задоволство, че аз бях там, когато това се случи — че провалът е мой.
— Не ми пука дали ме обвиняваш. Дали ме мразиш. Не ми пука, че може никога повече да не си проговорим — казвам аз. — Но трябва да знаеш, че аз се опитах да я спася. Че не я пуснах. Че не бях прост наблюдател. Аз се борих за нея.
— Разбирам какво се опитваш да…
— Всеки родител казва — или поне си мисли, — че би се пожертвал за детето си. Не знам дали е вярно за всички, когато трябва да се докаже. Но е вярно за мен.
— Но ти не го стори!
Викът е тъй мощен и яростен, че неволно отдръпвам слушалката от ухото си.
— Ти не се пожертва за нея — изтъква тя. — Защото още си тук. А нея я няма.
Иска ми се да й кажа: „В едно не си права. Аз не съм тук“.
Но докато търся думи, за да се сбогувам, да напомня за старите времена и единственото хубаво нещо, което създадохме, единственото, за което никога няма да съжаляваме, тя затваря телефона.
Кой седи в църквата през делничните следобеди? Пияници, бегълци, наркомани във всичките им разновидности. Изгубените, които могат да обвиняват единствено себе си. Знам, защото седя сред тях. Моля се за пръв път откакто пораснах.
Или поне опитвам да се моля. Иконите, принудителната тишина, стъклописите — всичко това ми се струва пресилено. Да, това е църква, тя трябва да изглежда така. Но тук аз не се чувствам по-близо до Бога, отколкото преди минути вън, на Четиридесет и трета улица.
— Разпадна ли се връзката?
Обръщам се и виждам леко прошарен мъж на около петдесет и пет години. Измачкан костюм, косата му се нуждае от сериозни грижи. Вероятно е бизнесмен — или бивш бизнесмен — от пиянската категория.
— Моля?
— Вашата молитва. Към Големия шеф. На изчакване ли ви остави? С мен го прави непрекъснато. А после връзката задължително се разпада.
— Та аз дори никога не набирам номера.
— И по-добре. Ако успеете да се свържете, сигурно ще е нещо от сорта: за чудеса натиснете 1; за да познаете печелившия кон, натиснете 2; за „Съжалявам, че го направих… но не чак толкова, че да не го направя отново“ натиснете 3.