— По-добре да отида при моя психиатър.
— Така ли? А тя разбира ли от коне?
Тя. Дали повечето психиатри са жени? Или може би се познавам с този човек? Човек, който познава мен и О’Брайън?
— Тя не играе хазарт — отговарям аз.
— Не играе? Е, нали знаете какво казват. Който не играе, не печели.
Той подпира ръце върху облегалката на пейката. Усещам полъх на неотдавна сложен дезодорант. Грубоват парфюм, целящ да прикрие земните миризми.
— Не искам да любопитствам, но ми се виждате малко объркан, приятелю — казва той.
Гледа ме с истинска загриженост. И изведнъж проумявам: той е един от онези улични мисионери. Цивилен вербовчик на църквата, обикалящ скамейките.
— Тук ли работите?
— Тук? — Той се оглежда, сякаш едва сега забелязва къде се намира. — Та тук има ли работни места?
— Просто не съм клиент за спасение. Ако с това се занимавате.
Той поклаща глава.
— Знаете ли какво пише на тениските? „Бъркаш ме с някого, на когото му пука.“ Просто зърнах сродна душа да седи тук и рекох да кажа едно здрасти.
— Не се опитвам да бъда недружелюбен. Просто предпочитам да бъда сам.
— Сам. Добре звучи. Трудно е да останеш сам и за миг там, където живея. Същински пандемониум. Не можеш да си чуеш мислите. А повярвайте ми, приятелю, аз съм мислител.
Пак тази дума. Същата, с която О’Брайън описа Централната гара. Адът на Милтън.
Пандемониум.
— Аз съм Дейвид — казвам и протягам ръка. След кратко колебание мъжът я стиска.
— Приятно ми е, Дейвид.
Чакам да каже името си, но той просто пуска ръката ми.
— Мисля да си вървя — казвам аз и се изправям. — Влязох тук само да се скрия за малко от слънцето.
— Не те упреквам. Лично аз си падам домошар.
Измъквам се на пътеката, кимвам за сбогом и тръгвам към отворените врати. Към деня, пламнал отвъд тях.
Докато излизам, мъжът рецитира част от поема с благочестив молитвен шепот.
Милтън. Думите на Сатаната.
Връщам се. Плъзгам се покрай пейката към мястото, където онзи седи с наведена глава и набожно събрани ръце. Хващам рамото му и го разтръсквам грубо.
— Погледни ме!
Той инстинктивно се дръпва. Примигва към мен в очакване на удар. Не е човекът, който седеше тук преди малко. Свещеник. Млад и гладко избръснат, изчервен от тревога.
— Много съжалявам — извинявам се и бързам да се отдръпна. — Припознах се.
Докато пак вървя по пътеката, изражението на младия свещеник се променя. Изненадата му се превръща в усмивка.
— Готов съм да чуя изповедта ти — казва той.
Смехът му ме следва по целия път към улицата.
Беше пак същият глас. Сигурен съм в това, докато бягам, залитайки, от „Света Агнес“ към Лексингтън и се подпирам да си поема дъх до вратата на един ирландски бар. Същото присъствие, което се прехвърли от мен в Тес и с което разговарях на покрива на „Бауер“. Което цитира „Изгубеният рай“ също като човека в църквата преди малко. И Мършавата жена, макар вече да не съм толкова сигурен, че тя самата е въплъщение на гласа — на съществото, което започвам да наричам в мислите си Безименния, — а не негов земен, човешки представител. По някаква причина е трябвало да пътувам до Венеция, до Санта Кроче 3627, за да може Безименния да се вмъкне в живота ми, и задачата на Мършавата жена е била да се погрижи аз да приема поканата. Което означава, че тя не работи за църквата или някоя нейна организация, както подозирах.
В поемата на Милтън това са думи на Сатаната. Той проклина светлината на деня като болезнено напомняне за неговото падение, за всичко, което е загубил с доброволното си изгнание в мрака. Това ли е Безименния? Врагът? Човекът на стола — или множеството гласове, говорещо чрез него — каза, че скоро ще се срещна не с „господаря“, а с „един, който седи до него“. В „Изгубеният рай“, това би означавало някой от падналите ангели, които създали Стигийския съвет на властващите демони в ада, начело със Сатаната. Те са тринайсет на брой и поетът е дал всекиму характерен нрав и умения. Изглежда, че Безименния е един от тях. Първичен демон, низвергнат от небесата. Същество, способно на най-убедително преобразяване и мимикрия, възприемащо човешки облик — на стареца в самолета, на пияницата в църквата.