Но пък може би те представляват взети назаем сенки на хора, които някога са живели и умрели. Може би Безименния е принуден да надява само кожите на онези в ада.
Вече е ясно. Загубил съм си ума.
Вместо отчаяно да скърбя за Тес, аз се разсейвам с готически видения, Милтънови загадки, демонични диалози — всичко друго, но не и да приема горчивата истина. Използвам ума си, за да защитя сърцето, и това е измама, оскърбление за паметта на Тес. Тя заслужава баща й да я оплаква, а не да плете сложна мрежа от параноични безсмислици. Сигурен съм, че психиатрите имат термин за това. Но мога да го нарека и малодушие.
Когато се връщам в апартамента и проверявам телефона, има още няколко съобщения — съболезнователни обаждания от колеги в университета, както и две сериозни предупреждения от О’Брайън, че ако не се свържа с нея в най-скоро време, ще бъде принудена да вземе нещата в свои ръце.
Защо не се обаждам на О’Брайън? Честно казано, и аз не знам. Всеки път, когато пръстът ми увисва над бутона за бързо набиране, губя волята да го натисна. Искам да говоря с нея, да я видя. Но желанието ми се отхвърля от друга цел, от влияние, което усещам във вените си като призрачен товар, студен и тежък. Болнава тръпка, която категорично не иска О’Брайън да е близо до мен.
Освен това съм зает.
Отварям аптечката и изваждам шишенцето „Золпидем“, забравено от Даян. Наливам чаша вода и отивам в стаята на Тес. Сядам на ръба на леглото и поглъщам хапчетата едно по едно.
Самоубийство? И то с хапчета за сън? Глупаво и банално.
О’Брайън е с мен, но на разстояние. Лесно мога да я пренебрегна.
Ще те видя ли, Тес, когато всичко свърши?
„Да. Тя чака — казва нечий глас, нито моят, нито на О’Брайън. — Хайде, професоре. Отпий. Преглътни. Преглътни. Отпий.“
Не вярвам на думите му. Но не мога да устоя.
Отпий. Преглътни.
ТРЯС.
Една снимка в рамка пада на пода. Късчета стъкло осейват килима, стърчат от пукнатините в дюшемето. Пиронът все още е здраво забит в стената, телта на рамката също е непокътната.
Знам чия е снимката, но все пак отивам до нея. Навеждам се и я обръщам.
Аз и Тес. Двамата се смеем на плажа близо до Саутхемптън преди няколко лета. Под нас, извън кадъра, приливът руши пясъчния ни замък. Смешни са нашите безнадеждни усилия да го спасим, да укрепим стените със свеж пясък, да изгребваме двора с шепи. Снимката показва колко се радваме да бъдем заедно под слънчевите лъчи, във ваканция. Но показва и радостта да поемеш задача с човек, когото обичаш, дори ако тази задача е твърде голяма, за да бъде изпълнена.
— Тес?
Тя е тук. Не само в спомена, породен от снимката. Тя събори рамката от стената.
Пролазвам до тоалетната. Пъхвам пръст в гърлото си. Изхвърлям от стомаха си чешмяна вода, порозовяла от приспивателните. Когато пускам водата, тя сякаш отмива и тежестта в кръвта ми.
Известно време седя облегнат на плочките, с изпружени крака. Ако не се движа, става по-лесно да се преструвам, че това не е моето тяло. Нямам власт да заповядам на която и да било негова част да се раздвижи.
„Намери ме“.
Отново съм предишният Дейвид, човекът на бездействието, когото Даян заряза и навярно бе права. Защото все още има какво да се направи. Невъзможна задача, разбира се: да намеря и върна едно мъртво — или полумъртво — момиче от мрака на забвението.
А изобщо нямам представа откъде да започна.
Заставам под душа както съм с дрехите. Усещам как книжните справки и поетични цитати се смъкват от мен като масло. Скоро не остава нищо от тях.
Освен чувството, че не съм сам.
Отварям очи под струите топла вода. Парата е изпълнила не само остъклената душкабина, но и цялата баня, тъй че навсякъде трепкат талази мъгла.
Там няма нищо. Но аз все пак се взирам.
И виждам Тес да излиза.
Разтреперана от глад, от страх. Кожата й е посиняла от студ. Тя стига до мен, но стъклото я спира. Дланите й са прорязани с тъмни линии като старинни карти.
— Тес!
Тя отваря уста да проговори, но в същия миг две ръце се обвиват около нея и я дръпват назад в мъглата.
Твърде дълги, твърде нелепо мускулести, за да бъдат човешки ръце. Почернели от гъста козина. Ноктите им са зацапани с пръст като на звяр.
9.
След като се преобличам в чисти дрехи и главата ми поне донякъде се избистря, аз вземам дигиталната камера, която ми даде лекарят във Венеция, и прехвърлям записа на лаптопа си. Осъзнавам причината да го направя едва след като свършвам.