Това е важно.
Все още не знам защо. Но това бе единственото, за което настоя лекарят. Значи онзи, който му дава нареждания, е искал да го имам. Да насоча обектива към човека на стола и да запиша какво казва, какво върши. Защо иначе да ми дава камерата?
И тъй, какво извърши и каза човекът?
Гледам записа на екрана на лаптопа. Неговата реалност нахлува в мен, както не ми се е случвало дори с най-ярките новини или документални филми. Сякаш реален удар в гърдите ме блъсва назад на дивана. И това не е само от тревожните звуци и образи. В ефекта на записа има нещо различно от неговото съдържание. Как да го кажа? То идва от някакъв ореол на болката. Подсъзнателен поглед към хаоса. Черна корона.
Има гласове, думи, мъчителни телесни гърчове. Но единственото, което записвам в бележника си, докато гледам, е списък на градове и числа, за които гласът каза, че ще бъдат изключително важни на 27 април. Вдругиден.
Ню Йорк 1 259 537
Токио 996 314
Торонто 1 389 257
Франкфурт 540 553
Лондон 590 643
Съществото ги представи за част от предстоящото. Моментална снимка на недоловимото бъдеще, която, ако е вярна, ще докаже неговите умения и мощ. Неговата реалност.
Записът продължава и аз затварям очи, когато лицето на мъжа се превръща в това на баща ми. Но и така чувам гласа на стареца.
„Трябваше да си ти.“
Колкото и ужасно да е тълкуването на думите му, не мога да се отърва от усещането, че те означават нещо далеч по-лошо от желанието да се бях удавил вместо брат си.
Превъртам назад. Отново. Този път с отворени очи.
Гледам образа му на екрана и твърдо знам, че именно баща ми говори оттам, където е отишъл, след като го погребахме. И той разкрива тайна, която все още не мога да разбера напълно. Покана да го търся, също тъй неустоима като онази на Тес.
Когато записът свършва, аз затварям лаптопа и го връщам в кожената пътна чанта. След това увивам камерата в старата чантичка за бижута на Даян и прибирам двете чанти в куфарчето си. Мисля просто да го пъхна на най-горния рафт на гардероба в спалнята, но нещо ми подсказва, че трябва да положа повече грижи. В апартамента няма достатъчно сигурно скривалище.
Вдигам куфарчето и излизам с абсурдната идея да купя чифт белезници от някоя заложна къща, за да прикова дръжката към китката си. Докато вървя обаче, ми хрумват по-добри идеи. Трябва да го скрия там, където дори и аз няма да имам достъп до него чак до 27-и, когато ще може да бъде доказано дали прогнозите са верни или не, без капка съмнение за моя намеса.
Дали има достатъчно големи сейфове, за да поберат куфарче? Ето нещо за банките, което ще науча през следващите три часа: разполагат със сейфове и за цял джип, стига да си готов да платиш.
И правят още какво ли не за пари. Например, независимо дали имаш сметка или не (аз избрах една банка в центъра, където никога не бях влизал), те поставят вещите ти в кутия, а кутията в сейф, който може да се отвори само с цифров код, измислен лично от теб. Довеждат достолепен старши партньор от известна адвокатска кантора да изготви документ, че банковите служители и управители не ще позволят на никого — включително и на мен — достъп до кутията чак до 27 април, после адвокатът подписва и заверява копия за банката, за кантората и лично за мен. Дават писмена гаранция, че кутията няма да бъде отваряна поне деветдесет и девет години от друг, освен от мен или човек, носещ мое писмено разрешение и цифровия код. Дори предлагат чаша доста прилично кафе, докато чакаш да свършат всичко това.
На път към дома се обаждам на един познат от компютърния отдел на Колумбийския университет. След известно усукване и общи приказки аз му задавам няколко въпроса. По-специално, искам да знам дали е възможно да се променят датата и часът на видеозапис, след като е прехвърлен върху твърдия диск, или обратно — да се премахнат всякакви сведения, че такъв запис е съществувал.
Не отговаря веднага и аз си представям вътрешния диалог в ума му:
Въпрос: Защо един професор по литература иска да знае такива неща?
Отговор: Порно.
В крайна сметка той отговаря отрицателно. Би било „адски трудно“ записът да се изтрие изцяло или да се направи така, че записаното на 25-и да изглежда като от 28-и.
— Такива неща винаги оставят следи — казва той и в тона му прозвучава намигване, предупреждение за следващия път, когато искам да изтегля нещо гадно от интернет, без съпругата ми да разбере.