Не му казвам, че съпругата ми вече си е отишла. И не искам да изтривам записа. Искам гаранция, че датата и часът в прехвърления запис на лаптопа са същите както в оригиналните кадри; че документът отразява събития — и споменавания на градове и числа — отпреди 27 април.
Също като фокусник, който показва, че няма нищо в ръкава си, аз усещам, че съм сторил всичко, за да създавам условия за истинския фокус. Ако успея да разбера какво означават градовете и числата на 27-и, и ако те съответстват на доказуемата реалност, магията на записа е истинска.
И както би отбелязал Compendium Maleficarum на брат Гуацо, ако чудесата са един от начините на Спасителя да докаже своята самоличност, то пък магията е начинът на демоните да докажат своята.
По-късно, в друга църква. Този път нашата, макар и чисто формално, тъй като сме я посещавали само три пъти за Коледа през последните пет години и веднъж Даян направи годишно дарение от своята сметка. Църквата „Свети Павел и свети Андрей“ на Западна 86-а улица. Избрана от Даян заради прогресивните й енориаши и уютно безобидната деноминация (Обединена методистка). Общност, която избрахме, но на практика не принадлежахме към нея.
Днес обаче тя ще ми свърши работа. Службата в памет на Тес. Даян я уреди набързо и ме уведоми едва вчера с имейл, изпъстрен с думички като „изцеление“, „делото“ и „приключване“. Дойдох заради нея, за да ни видят като единни родители. Така се прави в подобни случаи — не може да не се явиш.
Но след като вече стоя на тротоара срещу осмоъгълната кула на сградата, която почти не съм забелязвал преди, а днес ми изглежда зловещо венецианска; след като виждам как по стълбището неохотно се нижат приятелите, познатите и безбройните роднини на Даян, всички в черно и с букети в ръце, аз разбирам, че не мога да вляза. Това би било като да призная, че Тес е мъртва. Ако не е, това би могло да я откъсне от мен. А ако е мъртва, не ми трябва помощта на почти непознати, за да си спомня каква беше.
Гледам как последните прибират телефоните в джобовете си и влизат вътре. Но преди да си тръгна, Даян излиза в ясния ден. Сигурно е посрещала гостите на вратата, изчаквала е да я потупат по ръката и е отговаряла с уместни фрази, каквито умее да изрича страшно убедително. Сега, след встъпителните ноти на органа, тя излиза да хвърли бърз поглед наоколо. Да ме потърси за сетен път.
Чакам, докато ме забележи. Лицето й не изразява нищо. И така е по-честно, отколкото с онези вътре. Усещам непоносимото й чувство за пустота. Днешното богослужение е част от усилието да я запълни. С действия, с думи, със започване от тук и стигане до там.
Тя вдига длан, сякаш иска да ми покаже нещо написано върху нея и да ме покани да го изтълкувам.
Може би неохотно ме призовава или само разкършва ръка. Неволен или прекъснат наполовина жест. После отпуска ръка, отдръпва се в мрака и вратата се затваря отвътре.
Някой ме чака на улицата пред апартамента ми.
Тоест мъж на около трийсет и пет години стои до входа на сградата с ръце в джобовете и от време на време небрежно поглежда уличното движение, сякаш очаква такси, но когато някое такси наближава, той му обръща гръб, като че е размислил. Когато го забелязвам, след като съм завил зад ъгъла на Кълъмбъс Авеню, няма никакви признаци, че чака мен. Виждам го за пръв път в живота си. Поне отдалече изглежда почти идеално невзрачен: бяла памучна риза със запретнати ръкави, вехти дънки, късо подстригана тъмна коса. Не е висок, но има солидна фигура, предназначена за нанасяне и поемане на удари. Може да е бивш военен. И да се занимава с някоя от множеството незнайни професии, които Ню Йорк предлага на бившите военни. Шофьор на лимузина, телохранител, портиер, барман.
Е, с какво толкова бие на очи? Тъкмо с това, че не бие на очи. Със стойката, с грижливо загащената риза, с нарочно извитата си долна устна. Този човек е обучен да не се откроява. И като имам предвид посещенията през последната седмица, щом такъв човек стои пред вратата ми, значи чака мен.
И все пак, докато се приближавам, той сякаш изобщо не ме забелязва. Почти съм го отминал, когато човекът изрича зад гърба ми:
— Дейвид Улман?
— Кой сте вие?
— Моето име е Джордж Бароне.
— Не ми е познато.
— И не би трябвало.
Взирам се в него за миг.
— Es vos vir aut anima? — питам го на латински. Човек ли сте или дух?