Той като че не разбира въпроса. Но и не изглежда изненадан, че се обръщам към него на древен език.
— Да ви черпя ли едно кафе? — предлага той. — Може би улицата не е най-доброто място за разговор.
— Кой казва, че разговаряме?
— Сигурно в квартала не липсват кафенета. Ще ви бъда благодарен, ако ме заведете в любимото си — казва той, пренебрегвайки въпроса ми, и застава до мен, така че рамото му се изравнява с моето. От двайсет метра навярно изглеждаме като стари приятели, спрели да обсъдят дали да тръгнат на изток или на запад за едно питие.
— Защо трябва да разговарям с вас? — питам аз.
— Във ваш интерес е.
— Да ми помогнете ли дойдохте?
— Би било пресилено да се каже така.
При нормални обстоятелства бих избегнал подобен разговор с непознат. Но сега трябва да отварям всяка врата, да приемам всяка покана. Дори и да нямам чувството, че ще е за добро.
За да се доближа до Тес, ще трябва да приемам всичко.
Пътуване, сътворено от теб самия.
— Разбира се — казвам аз. — Ето, натам има хубаво заведение.
Вървим на запад до Амстердам Авеню и завиваме зад ъгъла към „Кафееното зърно“, където откриваме свободна маса до прозореца. Човекът, който се представи като Джордж Бароне, ми поръчва капучино, но за себе си не взема нищо.
— Язва — обяснява той, след като донася кафето и сяда срещу мен. Спокоен и дружелюбен, но само привидно. Не съм експерт в тази област, но нещо в този човек подсказва способност за насилие и изпълнение на невъобразими задачи. Издава го фактът, че се е съсредоточил изключително върху мен. Нито едно красиво момиче — или момче, — минаващо покрай нашата маса, не привлича погледа му дори за миг. Когато барманът изпуска поднос с чаши и те избухват на каменния под, той не трепва. Съсредоточил се е като граблива птица.
— Стрес — отбелязвам. — Язвите винаги са от него.
— Лекарят ми казва друго.
— Така ли? Какво казва?
— Кафе. Цигари. Пиячка. Препоръчва ми да избягвам удоволствията.
— Съчувствам ви.
— Не съчувствайте. Това ме поддържа във форма.
— Какво работите, господин Бароне? За какво толкова се поддържате във форма?
— На свободна практика съм.
— Пишете ли?
— Не.
— Значи се занимавате с по-практична професия?
— Да речем, че преследвам.
— Професионален преследвач. И сегашната ви задача е свързана с мен?
— Само косвено.
Той изчаква, сякаш би трябвало да му докладвам нещо. Отпивам от кафето. Разбърквам го. Добавям захар. Пак отпивам.
— Наемен убиец ли сте? — питам накрая.
— Жив ли сте още?
— Доколкото мога да преценя.
— Тогава нека не се тревожим за това.
— А за какво трябва да се тревожим?
— За нищо. Ако ми помогнете точно сега, за нищо.
Той докосва с пръст масата и повдига кристалче захар. Взира се в него, сякаш оценява диамант.
— Човекът, когото видяхте във Венеция — казва той. — Знаете ли кой беше?
— Какво знаете за това?
— Доста, в някои отношения. Но съм запознат само с фактите, които ще ми помогнат в изпълнението на задачата. Сигурен съм, че имате въпроси, на които не мога да отговоря.
— За кого работите?
— Ето, това е един от тях.
— За църквата ли? Знаете ли кой прати онази жена в кабинета ми?
— Не знам за никаква жена. Знам само за нас двамата. Тук и сега.
И това е вярно. Той знае само за нас двамата. Неговата спокойна съсредоточеност отхвърля целия свят със силата на хипнотизатор.
— Говорите като будист — отбелязвам.
— Така ли? Нямах представа. Аз съм просто едно момче от църковния хор със задача за изпълнение.
— Значи сте някакъв главорез на Ватикана? Така ли?
— Надявам се, че не ме нагрубявате.
— За кого иначе можете да работите? Дали дяволът наема мутри като вас… извинявайте, исках да кажа преследвачи? Така или иначе, взеха ми билет за първа класа, нали знаете. Каквото и да ви плащат, за да ме тормозите, поискайте повече.
— Позволете ми да ви попитам отново — казва той, игнорирайки словесната ми атака. — Знаете ли кой беше човекът в къщата на Санта Кроче 3627?
— Беше ли? Какво стана с него?
— Самоубийство. Поне така твърдят властите. Хронична депресия, странно и нетипично поведение напоследък, после съвсем изперкал. Лесно се затварят такива досиета.