— Как е умрял?
— Болезнено.
— Кажете ми.
— Изпил отрова. По-точно акумулаторна киселина. Трудно се изпива цял литър, дори ако целиш да сложиш край на живота си. Повярвайте ми. Оная гадост изгаря.
— Може би някой му е помогнал.
— Ето. Сега вече набирате скорост, професоре.
— Мислите, че е бил убит.
— Не и в традиционния смисъл на думата.
— Какъв е нетрадиционният смисъл?
— Груба игра — казва той и се усмихва на израза. — Вероятно е имало много шибана груба игра.
— Вие сте го направили.
— Не, не бях аз. Нещо по-лошо.
Усещам как коленете ми с тихо тракване се събират под масата и едва след няколко секунди успявам да ги отделя.
— Вие не отговорихте на въпроса ми — продължава Преследвача.
— Бях забравил, че ме питате нещо.
— Знаете ли кой беше той?
— Не.
— Тогава нека ви кажа. Бяхте вие.
— Как така?
— Доктор Марко Яно.
— Чувал съм това име.
— Така и предполагах. Ваш академичен колега. Професор по християнски изследвания в „Сапиенца“ от няколко години. Женен, с две деца. Много уважаван в родината си заради защитата на църквата, но интересното е, че лично не членува в самата църква. Неговите съчинения разглеждат необходимата връзка между човешкото въображение и вярата.
— Звучи като някоя от моите лекции.
— Ето пак. Неслучайно ви подбират такива.
— Защо ми казвате това? Да ме предупредите ли идвате?
— Не съм куриер.
— Тогава какво искате от мен?
Той натиска кристалчето захар с пръст върху масата и то тихичко изхрущява.
— Мисля, че имате документ — казва той.
— Имам много. Трябва да видите кабинета ми.
— Може да бъде ръкопис или снимка. Но се обзалагам, че е видео. Прав ли съм?
Не отговарям. Той леко свива рамене, сякаш е свикнал с подобна първоначална съпротива.
— Както и да е — продължава, — вие имате нещо, взето от онази стая във Венеция, и бих искал да ми го дадете.
— Чакайте да позная. Сега ще напишете на салфетката астрономическа сума.
— Не. Това е счетоводна дейност. Документация. Не бива да остават следи.
— Значи просто трябва да ви предам това нещо… този документ. Така ли?
— Да.
— Каква е моята мотивация?
— Възможността да избегнете участта на професор Яно. И мен, разбира се. Да избегнете мен.
— Вървете по дяволите.
Нещо се мярва по лицето му. Толкова бързо, че може само да ми се е привидяло. Потрепване в горната част на бузата му. Смяна на предавката.
— Не ти препоръчвам да играеш така, Дейвид.
— Не много отдавна бих се изплашил, ако човек като теб ми кажеше нещо подобно. Но вече не.
— Предлагам ти да размислиш.
— Защо?
— Защото аз трябва да те плаша. А ако не аз, има и други неща. Наистина забележителни неща.
— Нещата, които убиха Марко Яно.
— Да.
— И ти контролираш тези неща?
— Не. Никой не ги контролира. Но изглежда, че те се интересуват от теб.
Вдигам чашата, но едва не ми призлява от гледката на мътното кафе с плаващо островче мляко.
— Човекът в онази стая беше психично болен — казвам. — Беше уязвим към вярата в невъзможни неща.
— Всички сме уязвими. — Преследвача почти се усмихва. — Може би най-вече ти.
— Той се е самоубил.
— Точно така, както разправят, че станало и с детето ти. Както може някой ден да разправят и за теб.
— Заплашваш ли ме?
— Да. Категорично.
Ставам. Коленете ми блъскат ръба на масата и чашата се катурва. Все още горещото капучино се разлива по плота, плисва върху крака на мъжа. Би трябвало да го опари. Но той не трепва. Сграбчва китката ми, докато се обръщам да си тръгна.
— Дай ми документа.
— Не знам за какво говориш.
Усещам как клиентите зад мен извръщат глави. Но той не ги забелязва.
— Не ме разбра — казва той, бавно и търпеливо. — Аз не съм неприятност, от която можеш просто да си отидеш.
Пуска китката ми. Очаква да си тръгна. Но вместо това аз се навеждам, така че лицето ми е на сантиметри от неговото.
— Не ме интересува какво ще правиш. Не мога да ти дам проклетото нещо — казвам аз. — Когато загубиш каквото загубих аз, вкопчваш се в каквото ти е останало. В моето положение човек не се защитава, защото вече няма какво да защити. Така че действай. Преследвай ме. И кажи на работодателите си да го духат. Става ли?