И си тръгвам.
Вървя пресечка и половина по Амстердам Авеню, после завивам надясно по моята улица. Не поглеждам назад. Но дори и след като завивам зад ъгъла, той ме наблюдава.
Знам го със сигурност, както знам и кой е бил доктор Марко Яно.
10.
Не го познах, когато беше на стола. Но щом преди броени минути чух името Марко Яно, веднага си спомних за него. Мой колега, който стана свидетел на най-непрофесионалния момент в кариерата ми.
Случи се на една необичайно изискана конференция, проведена в „Йейл“ преди седем-осем години. Носеха се слухове, че Рим тихомълком участвал в организирането й. Темата беше „Бъдеще — Вяра“, сякаш вярата е някакъв овехтял продукт, който се нуждае от пъргаво обновяване и реклама (и може би наистина е така). Водещи учени, философи и прочее умни глави от цял свят се събраха, за да обсъдят „проблемите, пред които застава християнството в новото хилядолетие“. Моята задача беше да представя окастрен вариант на стандартната си лекция за това как Сатаната на Милтън е ранен привърженик на идеята за отмяна на патриархалната власт. „Дяволът има проблеми с баща си“, беше моята шеговита закачка за откриването.
След презентацията ми лампите светнаха за кратка серия въпроси и отговори. Пръв стана един богослов, чието творчество познавах — свещеник (за случая издокаран с расо, бяла якичка и всички останали атрибути), известен като политически съветник на Ватикана за изработване на защита, която да удържи фронта срещу пълзящата модернизация на църковната доктрина. Той беше любезен и започна със съвсем безобиден въпрос за някакъв цитат, който не успял да си отбележи. И все пак нещо в този човек незабавно ме настрои срещу него. Станах необичайно агресивен в отговорите на следващите му въпроси, тъй че само за броени минути се докарах дотам да плюя обиди от катедрата („Може би това стегнато нещо около гърлото ви спира кръвоснабдяването на мозъка, отче!“). Залата сякаш се разширяваше и свиваше, дишаше като духалото на пробуден гигант. Не можех нито да спра, нито да се овладея. Сякаш неволно играех ролята на човек, напълно различен от мен. Помня вкуса на мед, когато прехапах до кръв вътрешната страна на бузата си.
После стана наистина странно.
Свещеникът се втренчи озадачено в мен, сякаш току-що бе забелязал нещо. Той отстъпи крачка назад и се блъсна в краката на седналия зад него. Ръцете му търсеха опора във въздуха.
— Как се казваш? — попита той.
И аз не можах да отговоря. Не можех, защото не знаех.
— Професор Улман?
Нов глас, идващ от дъното на залата. Любезен и съчувствен. Глас с акцент, принадлежащ на един мъж, който вървеше напред с твърда целенасоченост и позната усмивка, така че когато най-сетне застана до мен и ме хвана за лакътя, аз като че ли го познавах откакто се помня.
— Мисля, че времето ни изтече — каза доктор Марко Яно, като кимна на публиката в знак, че ще уреди въпроса, и ме поведе към изхода. — Навярно и ти като мен се нуждаеш от освежаване, Дейвид?
След като излязохме в ободряващия въздух на вътрешния двор, аз дойдох на себе си. Във всеки случай поне дотолкова, че да благодаря на Яно, да го уверя, че съм добре и трябва само да се върна в хотела за кратка почивка. Така приключи едно неудачно представяне, което по-късно наложи да пиша извинителни писма и да се оправдавам с измислена треска. Обезпокоителен инцидент, не ще и дума, но вече отдавна отминал.
Но Яно, когото познавах само от статиите му и щях да видя отново едва в стаята на Санта Кроче, извика след мен, докато аз се отдалечавах и го оставях да стои в зимния студ на Ню Хейвън. Послание, което тогава отхвърлих като погрешно преведено от италиански и си спомних чак когато Преследвача спомена името му.
— Онова, което се случи там… то се е случвало и на мен — каза той. — Вярвам, че може да сме сгрешили, мислейки, че това са просто думи върху хартия, професоре!
Не се прибирам направо у дома. Не от страх, че Преследвача ще ме последва там или ще разбие вратата, след като вляза. Не би имало смисъл: той знае, че каквото търси, няма да е в апартамента. Най-вероятно вече го е претърсил. Прегледал е всички очевидни места и в момента се нуждае от мен, за да узнае каквото трябва. Днес ме попита учтиво. Следващия път ще използва по-убедителни доводи.
Защо просто да не дам „документа“ на Джордж Бароне? Би било съвсем лесно. И вярвам, че ако го направя, ще бъда оставен на мира. Той се тревожеше за следите; убийството на един професор от Колумбийския университет би оставило повече дири от някакъв си паричен превод. Би било най-лесното нещо на света да отведа Преследвача в банката на Четиридесет и осма улица и Шесто авеню след два дни (когато инструкциите ще ми позволят повторен достъп до сейфа) и да му връча лаптопа и камерата, единствените доказателства за моя диалог с покойния доктор Яно.