Но не мога да направя това. Защото ако Преследвача го иска — или ако онзи, който му плаща, така отчаяно се нуждае от записа, — значи той има стойност. Без него може би не си струва да бъда посещаван отново, може би няма да съм възприемчив към новите знаци. Дори ако задържането на онова, което Преследвача нарича „документ“, ме застрашава, нямам друг избор, освен да го задържа и да остана под прицел. Само като издирван ще запазя ролята си в историята. И макар да нямам реална представа защо съм издирван, аз трябва да остана в представлението, ако искам да намеря пътя до Тес.
Едно нещо е ясно, след като Преследвача се появи: разполагам с по-малко време, отколкото предполагах.
Обаждам се на О’Брайън и тя вдига по средата на първия сигнал.
— Дейвид — въздъхва тя с облекчение. — Къде си?
— Тук. В Ню Йорк.
— Тогава защо ме отбягваш? Аз съм ти приятелка, тъпако.
— Съжалявам.
— Какво става?
— Не съм сигурен, че мога да го назова.
— Не си слагай сам диагнозата. Просто ми кажи с какво си се захванал. Защото знам, че става нещо. Изненадващото пътуване до Венеция, бедата с Тес. И никакви обаждания от теб, дори след като се прибра. Това не си ти, Дейвид.
— Вече нямам представа на кой свят съм.
— Много ясно. Такава загуба. Немислимо е.
— Не е само Тес. Има някои… аспекти на нейното изчезване, които не мога да обясня.
— Изчезване? Било е самоубийство, Дейвид.
— Не съм сигурен, че е така.
Тя осмисля последните думи.
— Имаш предвид как се е случило?
— Имам предвид защо.
— Добре. Какво друго?
— Имах… посещения.
Почти чувам как О’Брайън преценява това. Дава ми възможност да споделя всичко. Но изведнъж почвам да се тревожа, че казаното на улицата, по телефона, не може да остане в тайна. Подслушване. В днешно време го правят съвсем лесно, нали? А последното, което бих искал, е да застраша приятелката си. Има си предостатъчно грижи и без да пращам Преследвача на прага й.
— Наистина звучиш смахнато — казва тя.
— Права си. Просто необработен емоционален материал, преминаващ в объркани, параноични неща. Неща, неща, неща.
О’Брайън мълчи. Сякаш разбира, че нежеланието ми да споделя повече не се дължи на бягство от темата, а на загриженост всичко да си остане между нас. Във всеки случай, когато проговаря отново, тя ползва код, известен само на нас двамата.
— Е, просто бих искала да се видим — казва тя. — Но точно сега съм затънала до гуша в оценки на дисертации. И имам да оценявам цял куп закъснели съчинения на първокурсници. Същински пандемониум.
Пак тази дума. Дворецът на демоните. Нашето място за срещи.
— Жалко. Щеше да е хубаво да се съберем.
— Определено. Друг път. Скоро, бива ли? Бъди здрав, Дейвид.
— Благодаря. Ти също.
Тя затваря.
А аз спирам такси.
— Централна гара — казвам на шофьора и се вливаме в автомобилния поток към центъра.
Поне би трябвало да се насочим към центъра. Шофьорът навярно е новак. Или надрусан. Или и двете. Той подкарва на юг към Кълъмбъс, преди да направи агресивен, спонтанен десен завой, който ме отхвърля срещу вратата. После обикаля квартала и точно когато има шанс да коригира посоката, продължава направо чак до Западен Сентрал Парк.
— Поръчах да караш до Централна гара. Откъдето тръгват влаковете — викам към него през процепа за пари в плексигласовата преграда. — Знаеш ли нещо, което не знам?
Той не отговаря. Спира до тротоара на Седемдесет и някоя си улица.
— Защо спря?
Чукам по пластмасата. Той не се обръща.
— Трябва да продължим натам — настоявам и соча право напред.
— Пристигнахте — казва шофьорът. Гласът му едва се чува, но определено звучи размазано, като че току-що излиза от зъболекарска операция и устата му е останала разлигавена и вцепенена.
— Отивам в центъра.
— Тук е мястото, където… трябва да отидете.
Той не помръдва. В огледалцето виждам само част от лицето му. А и то е почти изцяло закрито от грамадни слънчеви очила и дълга, черна далекоизточна брада. С една дума, изглежда като шофьор на такси.