С изключение на езика. Изплезен през устните му, лъскав и безсрамен. Връхчето потрепва. Изпробва вкуса на въздуха.
Веднага щом слизам, аз затръшвам вратата и той подкарва. Опитвам се да запомня номера, но след миг останалите коли го закриват. Очукан жълт седан сред безброй други като него.
Сега съм тук. На половин пресечка северно от Седемдесет и втора улица. Там, където великата старинна сграда „Дакота“ се извисява над парка. Не откъм по-известната южна страна, където застреляха Джон Ленън (привлекателно място за неизчерпаем брой кръвожадни туристи), а до северния ъгъл, който с нищо не се е прославил. Ако шофьорът е искал да видя едно от най-популярните кървави петна в Ню Йорк, значи дори в това е сгрешил.
Решавам, че в цялата работа има нещо.
Това е колкото догадка, толкова и целенасочено решение от моя страна. Вече няма случайности, само знамения и пророчества. За броени часове съм се превърнал във фанатичен тълкувател, който приема за потвърждение на някакъв Велик план появата на лицето на Богородица в очертанията на облак или случайните съчетания на буквичките фиде в супата.
Шофьорът ме остави пред северния ъгъл на сградата. На север от „Дакота“.
Северна Дакота.
Картата върху стената на Тес. Щатът, който си бе избрала за училищния проект. Или всъщност, след като си припомням по-точно — щатът, който й беше разпределен.
— Защо Северна Дакота? — попитах я в деня, когато домъкна картата у дома и започна да рови за тиксо, за да я закрепи на стената.
— Не знам. Това ми избраха.
— Кой? Учителят ли?
— Не — каза тя, като се преструваше на увлечена в ровенето из кухненското чекмедже.
— Тогава кой, скъпа?
Тя не отговори. Но дали раменете й не се стегнаха, когато отговорът увисна в ума й, преди да измъкне тиксото от чекмеджето и да избяга в стаята си? Със сигурност така си го спомням сега, макар че по онова време не изглеждаше нищо друго, освен тийнейджърско раздразнение от досадното разпитване на баща й.
Сега ми изглежда далеч по-важно.
Ако смисълът на моето скиталчество е да търся поличби и знаци, може би това е един от тях. Независимо дали беше от добрите или от лошите, шофьорът ме доведе тук неслучайно. Трябвало е като апостолите да видя смисъл в съвпадението. Трябва да го сторя заради Тес.
Сляпа вяра. Въпреки че в моя случай вярата е не в Бога, а в онези, които воюват с него.
11.
Не се обаждам на никого. На кого да звъня? Няма смисъл да казвам на Даян. А Тес, макар да я няма, може би вече знае.
Остава О’Брайън. Която вече подложих на риск. Бих й пратил есемес, че няма да дойда, но в момента съм под земята — пътувам с метрото към кабинета си в студентското градче. Там набързо събирам единствените неща, които смятам, че могат да бъдат полезни, освен кредитните карти в портфейла ми. Книги. Набързо съставена лична библиотека по демонология, смъкната от лавиците и натъпкана в кожен сак. „Изгубеният рай“. „Анатомия на меланхолията“. Библията на крал Джеймс. Заедно с несвързания, но също толкова необходим „Пътен атлас на Съединените щати“.
Напускам университетското градче и отскачам пеша до Харлем да си купя кола. Да взема под наем със сигурност би излязло по-евтино, но се боя, че ще е по-лесно да ме открият, ако съм задължен по някое време да върна колата на фирмата. А на Сто четиридесет и втора улица има автокъща за автомобили втора ръка, край която съм минавал на път към един добър мексикански ресторант (или поне там правят добра „Маргарита“), където на няколко пъти сме засядали с О’Брайън. Оказва се, че приемат пълно заплащане с кредитна карта и не искат личен документ, когато подписвам формулярите с името Джон Милтън.
Вероятно най-доброто решение би било да избера нещо банално, например надеждна японска кола в сиво или бежово. Вместо това купувам изискан черен мустанг. Не ретро модел, а масивен и нов — само на една-две години и тринайсет хиляди километра, ако може да се вярва на километража, — с хромирани тасове и леопардова тапицерия на седалките. Не би привлякла погледа в наркодилърските среди, но все пак ще бие на очи по провинциалните магистрали и пътища на днешна Америка. Никога не съм карал такава кола — всъщност никога не съм си падал по автомобилите — и сега, докато вървя през паркинга с препродадени мерцедеси и дебелогъзи джипове, се изкушавам от мисълта колко нелепо бих изглеждал, излизайки с телените си очила и протрити дънки (приличаш на вечен студент, казваше Даян) от подобно луксозно чудо. Направо смешно. Ако Тес беше тук, и тя щеше да го намери за смешно. Щеше да напира да се качи първа, да седне на шарената седалка от изкуствена кожа и да ми викне: „Дай газ!“. Давам газ в нейна чест. Изхвръквам от паркинга със свистене на гуми, после подкарвам на юг до апартамента, където мятам малко дрехи в сака. Заедно с дневника на Тес.